Малката Надежда: Историята на едно дете, което чакаше майка си

– Мамо, ще се върнеш ли за мен? – прошепнах, стискайки ръката ѝ толкова силно, че пръстите ми побеляха. Беше студено мартенско утро в Пловдив, а аз бях само на шест. Помня как майка ми ме остави пред вратата на социалните – уж за малко, уж само докато уреди нещо. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но гласът ѝ беше твърд: „Ще се върна, Наде. Обещавам.“

Така започна моето чакане. Всяка вечер гледах през прозореца на приемния дом, броях колите и се надявах всяка една да е нейната. Децата около мен се караха за играчки, някои плачеха, други се смееха. Аз просто чаках. Леля Мария – възпитателката – често ме намираше сгушена до вратата.

– Наде, хайде да вечеряш – казваше тя тихо.
– Не съм гладна. Мама ще дойде всеки момент.

Минаха седмици, после месеци. Майка ми не се върна. Започнах да се страхувам, че съм направила нещо лошо и затова ме е оставила. Всяка нощ се молех на Бог да я върне при мен. Понякога сънувах гласа ѝ, понякога усещах миризмата на парфюма ѝ.

В дома имаше и други деца – някои по-големи, други по-малки. Всички имахме една и съща мечта: някой да ни обича истински. Най-добрата ми приятелка беше Ива – тя беше на осем и вече беше минала през три различни приемни семейства. Веднъж я попитах:

– Иве, мислиш ли, че майките винаги се връщат?
– Не знам, Наде. Моята не се върна. Но може би твоята ще дойде.

С времето започнах да разбирам, че чакането боли повече от всичко друго. Започнах да се затварям в себе си, да не говоря много с другите деца. Леля Мария ме водеше на психолог, но аз мълчах и рисувах само едно и също – къща с две прозорчета и жена с дълга коса.

Един ден в дома дойдоха семейство Георгиеви – мъж и жена на средна възраст. Тя беше с топли кафяви очи и ме погали по косата:

– Здравей, Наде! Аз съм Таня, а това е мъжът ми Петър. Много ни хареса твоята рисунка.

Погледнах ги недоверчиво. Бях чувала за осиновяванията – някои деца ги взимаха за малко и после ги връщаха. Страхувах се да повярвам, че някой може да ме иска завинаги.

Таня започна да идва всеки ден – носеше ми шоколадови вафли и четеше приказки преди лягане. Петър ме учеше да карам колело в двора на дома. Постепенно започнах да им вярвам. Една вечер Таня ме прегърна силно:

– Наде, искаш ли да станеш част от нашето семейство?

Сълзите ми потекоха сами. Не знаех какво да кажа. Сърцето ми крещеше „да“, но страхът ме държеше здраво.

– Ами ако мама се върне? – прошепнах.
– Ако някога се върне, ще я посрещнем заедно – обеща Таня.

След седмици срещи и разговори с психолози и социални работници, най-накрая дойде денят на преместването ми при Георгиеви. Новият ми дом беше малък апартамент в Кючук Париж – две стаи, кухня и балкон с цветя. Таня ми беше приготвила собствено легло с розово шалте и плюшено мече.

Първите дни бяха странни – страхувах се да не направя нещо грешно и да ме върнат обратно. Всяка вечер проверявах дали вратата е заключена – страхувах се майка ми да не дойде тайно и да ме вземе отново.

Петър беше търпелив – учеше ме да решавам задачи по математика и ми показваше как се правят палачинки в неделя сутрин. Таня ме записваше на народни танци и ме водеше на разходки по Марица.

Веднъж в училище едно момиче ме попита:
– Ти защо живееш с други хора? Къде са ти истинските родители?
Не знаех какво да отговоря. Вкъщи разказах на Таня за случката.
– Наде, семейството е там, където има любов – каза тя и ме прегърна.

С времето започнах да наричам Таня „мамо“. Понякога още сънувах старата си майка, но вече не плачех толкова често. Започнах да вярвам, че мога да бъда обичана.

Една вечер седяхме тримата на балкона и гледахме залеза над тепетата.
– Мамо, мислиш ли, че някога ще видя истинската си майка?
Таня замълча за миг:
– Не знам, Наде. Но знам, че винаги ще имаш дом тук при нас.

Днес съм на дванайсет и вече не се страхувам от бъдещето. Понякога още си мисля за майка ми – дали е добре, дали мисли за мен… Но вече знам какво е семейство.

Питам се: Колко деца като мен чакат някой просто да ги обича? Колко от нас ще намерят своя дом? Какво мислите вие?