Сълзи между редовете: Дневникът на дъщеря ми и разбитото ми сърце

— Мамо, не сега. Наистина съм заета — гласът на дъщеря ми Катя прозвуча остро, докато затваряше вратата на стаята си. Стоях в коридора с торбата с дрехи в едната ръка и плик с книги за малкия Мартин в другата. Бях дошла да помогна, както винаги, но този път въздухът беше натежал от нещо неизказано.

Оставих нещата на масата и се огледах. Апартаментът беше подреден, но студен. Катя се появи за миг, хвърли ми бегъл поглед и каза:

— Мамо, благодаря ти за всичко, но днес няма нужда да оставаш. Ще се справим.

Сърцето ми се сви. За първи път не ме поканиха да остана, дори не ми предложиха чаша чай. Усетих се излишна, ненужна. Стиснах устни, за да не заплача пред нея. Взех палтото си и тръгнах към вратата.

Докато обувах обувките си, забелязах малък тефтер на шкафа в антрето. Познах го веднага — дневникът на Катя. Винаги е обичала да пише, още от малка. Не знам какво ме подтикна — може би отчаянието, може би нуждата да разбера къде сбърках. Протегнах ръка и го взех.

Вкъщи седнах на дивана и отворих дневника. Първите страници бяха изпълнени с обичайните неща — спомени от детството, мечти, планове. Но после думите станаха по-тежки:

„Понякога се чувствам задушена от майка ми. Тя винаги знае по-добре, винаги има мнение за всичко. Не мога да бъда себе си пред нея. Чувствам се виновна, когато ѝ отказвам помощта ѝ, но понякога просто искам да съм сама със семейството си.“

Сълзите ми капеха по страниците. Не знаех, че Катя се чувства така. Винаги съм мислела, че ѝ помагам, че съм до нея, когато има нужда. Но явно съм прекрачила границата.

Следващите редове бяха още по-болезнени:

„Мама никога не ме пита как се чувствам наистина. Винаги говори за себе си, за своите проблеми. Понякога имам чувството, че съм ѝ длъжна — за всичко, което е направила за мен. А аз просто искам да бъда свободна от това чувство на вина.“

В този момент разбрах — цял живот съм давала, но никога не съм питала какво наистина иска тя. Може би съм била твърде настоятелна, твърде обсебваща.

Телефонът ми иззвъня — беше сестра ми Мария.

— Как си? — попита тя веднага.

— Не знам… — гласът ми трепереше. — Прочетох дневника на Катя.

— Ох, Даниела… Защо го направи?

— Не знам… Просто… Исках да разбера защо ме отблъсква напоследък.

Мария въздъхна тежко.

— Може би трябва да поговориш с нея. Но не като майка, а като приятел.

Затворих телефона и останах дълго да гледам в празното пространство. Спомних си как Катя беше малка — как тичаше към мен с разтворени ръце, как ме прегръщаше силно и казваше: „Мамо, ти си най-добрата!“ Кога се промени всичко? Кога станах тази майка, от която тя иска да избяга?

На следващия ден реших да отида при нея. Вратата отвори Мартин.

— Бабо! — извика той и ме прегърна силно.

Катя излезе от кухнята и ме погледна изненадано.

— Мамо? Какво правиш тук?

— Трябва да поговорим — казах тихо.

Тя кимна и седнахме на масата.

— Катя… Знам, че ще ме намразиш за това, но прочетох дневника ти. Не исках… Просто… Чувствах се изгубена.

Очите ѝ се напълниха със сълзи.

— Мамо… Това беше лично…

— Знам! И съжалявам! Но разбрах колко много съм те наранила без да искам. Никога не съм искала да те задушавам или да те карам да се чувстваш виновна. Просто… ти си всичко за мен.

Катя избухна в плач.

— Мамо… Аз те обичам! Но понякога имам нужда от пространство… Искам да знаеш, че ценя всичко, което правиш за мен и Мартин. Но вече имам свое семейство…

Прегърнах я силно. И двете плакахме дълго.

След този разговор нещата между нас започнаха бавно да се променят. Започнах да я питам как се чувства, вместо веднага да давам съвети или помощ. Понякога просто я слушах — без да прекъсвам или да давам мнение.

Но болката от прочетеното остана в мен като белег. Всяка вечер си задавам един и същ въпрос:

„Колко често нараняваме най-близките си хора без да го осъзнаваме? И можем ли някога напълно да поправим счупеното?“