Името, което не бива да забравяме: Битката за традицията в моето семейство

– Не мога да повярвам, Иван! – гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха чашата с чай така силно, че се страхувах да не я счупя. Седяхме в хола, а навън дъждът барабанеше по прозорците. Синът ми избягваше погледа ми, а снаха ми Лилия нервно въртеше пръстена си.

– Мамо, моля те, нека поговорим спокойно – опита се Иван, но думите му ме пронизаха като нож. Спокойно? Как да бъда спокойна, когато цялата ни фамилна история беше на път да се прекъсне?

– Ти знаеш какво означава това име за мен! – извиках. – Баща ти, дядо ти… всички са били Георги! Това е нашата връзка с миналото, с корените ни! Как можеш да го захвърлиш така?

Лилия се намеси тихо:

– Разбираме колко е важно за вас, но искаме детето да има свое име. Искаме да бъде различен.

– Различен? – повторих през сълзи. – Ами ако всички решим да сме различни? Кой ще помни откъде сме тръгнали? Кой ще разказва историите на нашите деди?

В този момент си спомних как баща ми ме държеше за ръка на Гергьовден и ми разказваше за прадядо Георги – как е построил къщата ни с две ръце, как е преживял войната и глада. „Името носи сила, дъще“, казваше той. „То е като мост между поколенията.“

Сега този мост се рушеше пред очите ми.

Дните след този разговор бяха мъчителни. Не можех да спя. Въртях се в леглото и мислех за всичко, което бях дала на Иван – любов, грижа, възпитание. А сега той сякаш отричаше всичко това с едно решение.

Сестра ми Мария ми звънна:

– Какво става, сестро? Чух, че си се скарала с Иван.

– Не мога да го разбера – отвърнах. – Как може да не иска да кръсти детето на баща ни?

– Времената се менят – въздъхна Мария. – Може би трябва да ги оставиш сами да решат.

– Ами ако така забравим кои сме? Ако всички забравят?

Мария замълча. Знаех, че и тя усеща тежестта на традицията, но вече беше приела, че децата ни живеят в друг свят.

Срещнах се с приятелката си Даниела в парка. Тя също беше баба отскоро.

– И ние имахме такъв спор – призна тя. – Но после си дадох сметка: важното е детето да расте обичано. Името е само дума.

– Не е само дума! – възразих аз. – Това е нашата история!

Даниела ме прегърна:

– Историята ще я разкажеш ти. Не името я пази, а спомените и любовта ти.

Върнах се у дома още по-объркана. Иван и Лилия ме поканиха на вечеря. Масата беше подредена красиво, а малкият им син спеше в люлката до прозореца.

– Мамо – започна Иван тихо, – знам колко ти е трудно. Но искам да разбереш: обичам те и уважавам всичко, което си направила за мен. Просто… искаме нашият син да има свой път.

Погледнах към люлката. Малкото личице беше спокойно, а ръчичките му се движеха насън.

– Как ще го кръстите? – попитах с пресъхнало гърло.

– Калоян – отвърна Лилия. – Защото вярваме, че ще бъде силен и справедлив като цар Калоян.

Сълзите ми потекоха отново. Не беше Георги. Но беше име с история, с български корен.

– Ще му разказвам за дядо му Георги – прошепнах аз. – Ще му разказвам за всички наши деди.

Иван ме прегърна силно:

– Това е най-важното, мамо.

В този миг осъзнах: традицията не умира с едно име. Тя живее в историите ни, в обичта ни един към друг.

Но все още ме боли. Понякога се питам: дали предадох баща си? Или просто дадох шанс на новото поколение да напише своята история?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да се борите до край за традицията или бихте приели избора на децата си?