Мъжът ми тайно изплащаше дълговете на бившата си жена – а това беше само началото…

– Къде беше пак до толкова късно, Георги? – гласът ми трепереше, докато стоях до прозореца, а навън дъждът се стичаше по стъклото като сълзи. Той не отговори веднага. Свали якето си, остави го на стола и въздъхна тежко.

– На работа се забавих, знаеш как е… – промърмори, без да ме погледне в очите.

Но аз вече знаех. Знаех, че не е бил на работа. Знаех, че лъже. И това знание ме разяждаше отвътре като отрова.

Преди седмица случайно намерих банково извлечение в джоба на панталоните му. Превод към „Мария Димитрова“ – името на бившата му жена. Сумата не беше малка. Сърцето ми се сви, но реших да не го питам веднага. Исках да видя докъде ще стигне.

В следващите дни станах сянка в собствения си дом. Следях го – не физически, а с поглед, с въпроси, с тишината между нас. Всяка вечер той се прибираше все по-късно, все по-уморен и затворен. А аз се давех в догадки и страхове.

Една вечер не издържах. Докато той се къпеше, отключих телефона му. Знаех паролата – нали уж нямаме тайни. Намерих чат с Мария. „Не се тревожи, ще ти преведа още до края на месеца. Само не казвай на никого.“ Пръстите ми трепереха, докато четях. В този момент всичко се срина.

Когато излезе от банята, го чаках на дивана.

– Георги, трябва да поговорим. – Гласът ми беше студен като зимен вятър.

Той замръзна на място.

– Какво има?

– Защо изпращаш пари на Мария? – попитах направо.

Той пребледня. Седна срещу мен и дълго мълча.

– Тя има проблеми… Дължи пари на някакви хора. Заплашвали са я… Не исках да те тревожа.

– А мен кой ще ме защити от твоите лъжи? – гласът ми се пречупи.

Той протегна ръка към мен, но аз се дръпнах.

– Не става дума само за парите, Георги! Ти си криеш от мен! Какво още не знам?

Той наведе глава.

– Само това е… Кълна се.

Но вече не можех да му вярвам. Всяка негова дума ми звучеше като куха черупка.

В следващите дни между нас се настани ледена тишина. Говорехме си само за децата и сметките. Вечер лежах будна и се чудех: кога започнахме да се губим един друг? Кога любовта ни стана толкова крехка?

Една неделя майка ми дойде на гости. Усети напрежението веднага.

– Какво става, Цвети? – попита тихо, докато приготвяхме салатата в кухнята.

– Не знам дали мога да му простя… – прошепнах. Очите ми се напълниха със сълзи.

– Хората грешат, дете мое. Но ако няма доверие… няма нищо.

Думите ѝ ме удариха като шамар.

Същата вечер Георги опита да говори с мен.

– Цвети, моля те… Не исках да те нараня. Просто Мария е сама, няма никого. Ако не ѝ помогна аз…

– А аз? Аз съм ти жена! Защо не ми каза?

– Страхувах се, че ще ме разбереш погрешно. Че ще мислиш, че още я обичам…

– А обичаш ли я?

Той ме погледна право в очите:

– Не. Обичам теб. Но тя е майката на децата ми… Не мога да я оставя да потъне.

В този момент разбрах колко сложно е всичко. Колко трудно е да поставиш граници между миналото и настоящето. Колко лесно е да изгубиш себе си в опитите да спасиш другите.

Минаха седмици. Опитахме да говорим открито за всичко – за страховете ни, за болката, за доверието. Но раната остана. Всяка вечер усещах как между нас стои невидима стена от неизказани думи и съмнения.

Една вечер седнахме на терасата с чаша вино.

– Мислиш ли, че можем да си простим? – попитах тихо.

Георги замълча дълго.

– Може би… ако започнем отначало. Ако си обещаем никога повече да не крием нищо един от друг.

Погледнах го през сълзи и си помислих: Може ли любовта да оцелее след такава измяна? Или доверието веднъж изгубено никога не се връща?

А вие как мислите? Може ли един брак да оцелее след такава тайна? Простили ли сте някога подобно нещо?