Подслушаното признание: Как една нощ на страх се превърна в ново начало за брака ни

„Не мога да повярвам, че го правя…“ – гласът на жена ми Елица трепереше, докато стоеше в тъмната кухня. Беше два след полунощ, а аз се бях събудил от жажда. Тъкмо се канех да вляза, когато я чух да говори сама. „Той беше добър човек… заслужаваше повече…“ – думите ѝ ме пронизаха като нож. Сърцето ми заби лудо. За кого говореше? За мен ли? Защо звучеше така, сякаш държи реч на погребение?

Спрях се на прага, скрит в сянката. Елица продължаваше: „Ще ми липсва усмивката му… начина, по който винаги намираше време за мен, дори когато беше уморен…“ Гласът ѝ се пречупи. Чух как подсмърча. В този момент нещо в мен се пречупи също. Защо жена ми репетира реч за моята смърт? Да не би да е болна? Или… не, не може да е това. Не може да иска да ме напусне. Или пък…

Върнах се тихо в спалнята и легнах до нея, преструвайки се на заспал. Главата ми беше пълна с въпроси и страхове. Прекарах нощта буден, преповтаряйки всяка нейна дума. На сутринта Елица беше необичайно мълчалива. Не ме погледна в очите, докато закусвахме. „Добре ли си?“ – попитах я, опитвайки се да звуча небрежно.

Тя кимна и се усмихна леко: „Да, просто съм малко уморена.“

Не издържах повече. След като тя излезе за работа, започнах да ровя из чекмеджетата ѝ – търсех нещо, което да обясни нощното ѝ поведение. Намерих само една тетрадка с надпис „Речи“. Отворих я с треперещи ръце и прочетох: „Погребална реч за Иван“. Името ми. Седнах на леглото и започнах да чета.

„Иван беше светлината в живота ми…“ – започваше тя. Всяка дума беше пропита с любов и болка. В края на речта пишеше: „Надявам се никога да не ми се наложи да я изрека.“

Сълзи напълниха очите ми. Какво ставаше тук? Защо жена ми пише реч за моята смърт?

Вечерта я изчаках да се прибере и я посрещнах на прага.

– Ели, трябва да поговорим – казах твърдо.

Тя пребледня.

– Какво има?

– Знам за речта – прошепнах. – Чух те снощи.

Тя застина на място, после бавно седна на стола до вратата.

– Иван… – гласът ѝ трепереше. – Не знаех как да ти кажа…

– Какво? Болна ли си? Или аз съм болен? Какво криеш от мен?

Тя избухна в сълзи.

– Не! Не е това! Просто… миналата седмица майка ти ме помоли да помогна с речите за възпоменанието на дядо ти. И тогава си помислих… ако някога те загубя, какво бих казала? Започнах да пиша, защото ме беше страх. Страх ме е от мисълта да остана без теб.

Стоях като вцепенен. Толкова много страх и любов бяха скрити зад тези думи. Прегърнах я силно.

– Ели… аз също се страхувам понякога – признах си тихо.

Тази нощ говорихме дълго. За страховете си, за това колко сме се променили през годините, за малките неща, които приемаме за даденост. Разказах ѝ как съм се почувствал, когато съм чул речта ѝ – как съм се изплашил, че ме губи или че вече не ме обича.

– Глупчо – усмихна се през сълзи тя. – Ако знаеш само колко много те обичам…

От този ден нататък започнахме да си казваме повече неща един на друг. Започнахме да вечеряме заедно без телевизор, да излизаме на разходки в Борисовата градина, както когато бяхме млади. Понякога тя все още пише речите си – но вече ги споделя с мен.

Понякога си мисля: колко често допускаме страховете ни да ни разделят от хората, които обичаме най-много? Колко често забравяме да питаме, преди да осъдим? А вие… кога за последно казахте на любимия човек колко много значи за вас?