Братовата къща, моите сълзи: Домът от детството, който вече не е мой

– Ясмина, трябва да поговорим сериозно. – Гласът на брат ми Динко отекна в коридора на къщата, която някога беше нашият дом, а сега сякаш се беше превърнала в чуждо място. Стоях до прозореца в хола, гледах как дъждът се стича по стъклото и се чудех дали някога ще спра да се чувствам като натрапница в собствения си живот.

– Какво има? – попитах тихо, макар да знаех какво ще последва. От седмици усещах напрежението във въздуха, погледите му, които избягваха моите, и тежките въздишки, когато минаваше покрай мен.

Той седна срещу мен на стария диван, който майка ни пазеше като очите си. Сложи ръцете си една върху друга и ме погледна право в очите.

– Ясмина, не мога повече така. Разходите по къщата са огромни. Ти работиш, получаваш заплата. Не е честно всичко да пада върху мен. Трябва да започнеш да плащаш наем.

Думите му ме удариха като шамар. В този миг сякаш чух как стените на дома ни се пропукват. Тук израснахме заедно – играехме на криеница в двора, карахме колела по улицата, майка ни викаше да вечеряме. А сега?

– Наем? – прошепнах. – Това е нашият дом, Динко. Нашият! Родителите ни го оставиха на нас.

– Аз поех всичко след тях – каза той рязко. – Плащам данъци, ремонтирам покрива, грижих се за теб, когато остана без работа. Не мога повече сам.

В този момент болката се смеси с гняв. Да, той беше по-големият брат, пое отговорността след смъртта на мама и татко. Но аз също страдах. Загубих ги също толкова болезнено. Защо сега трябва да плащам за миналото?

– Ако не можеш да плащаш – продължи той, – ще трябва да си намериш друго място.

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках да му дам това удоволствие – да види колко ме боли.

– Добре – казах студено. – Ще помисля.

Остана тишина. Само тиктакането на часовника и дъждът отвън запълваха празнотата между нас.

След като Динко излезе, се свих на дивана и си позволих да плача. Спомних си как майка ми галеше косата ми тук, как татко ми разказваше приказки за Пловдив от младостта си. Всичко това сега беше просто фон за един разговор за пари.

На следващия ден отидох при приятелката ми Мария в квартал Кючук Париж. Тя винаги ме изслушваше без да съди.

– Не мога да повярвам – каза тя възмутено. – Това е толкова несправедливо! Ти си му сестра!

– Знам – отвърнах. – Но той е прав за едно – не мога вечно да разчитам на него. Вече не сме деца.

– Но това е твоята къща! Защо не я разделите? Или поне не говорите като хората?

Поклатих глава. Динко беше твърдоглав като баща ни. А аз… аз бях уморена от битки.

Вечерта се прибрах и го намерих в кухнята. Готвеше си яйца, както правеше всяка вечер след работа.

– Динко… – започнах плахо. – Може ли да говорим?

Той не ме погледна.

– Няма какво повече да кажем.

– Има! – извиках през сълзи. – Аз съм ти сестра! Не сме врагове!

Той остави тигана и се обърна към мен:

– Ясмина, не разбираш ли? Аз също страдам! Не искам да те гоня оттук! Но не мога повече сам…

Гласът му потрепери за първи път от години. Видях болката в очите му и разбрах – не е само алчност или студенина. Това е страхът от бъдещето, от самотата, от тежестта на живота.

– Може би трябва да продадем къщата – прошепнах аз. – Да започнем начисто…

Той замълча дълго.

– Може би… Но тогава какво ще ни остане? Само спомени?

В този момент осъзнах: домът не е само тухли и керемиди. Домът е болката от загубата, радостта от детството и тежестта на настоящето.

След седмица реших да започна да плащам символичен наем. Не защото така трябва, а защото исках да покажа уважение към усилията на брат ми и към миналото ни.

Но всяка вечер, когато заключвах вратата зад себе си, усещах как част от мен умира тук – в тази къща, която вече не беше моя.

Понякога се питам: Колко струва един дом? И кога семейството се превръща в просто съжителство между непознати?