Защо дъщеря ми крие своя приятел от мен?

— Емина, пак ли ще излизаш без да ми кажеш с кого? — гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Стоях на прага на нейната стая, а тя нервно ровеше в чантата си, избягвайки погледа ми.

— Мамо, моля те, не започвай пак! Просто ще се видя с приятели — отвърна тя, без да ме погледне.

Сърцето ми се сви. От малка винаги ми е разказвала всичко — първото падане от колело, първата двойка по математика, първата любовна бележка. А сега? Сега сякаш между нас се бе издигнала стена от лед. Знаех, че има приятел. Бях го разбрала случайно, когато една вечер забрави телефона си на масата и видях съобщение: „Ще те чакам пред блока в 7.“ Не бях шпионирала, просто… просто исках да знам.

Оттогава не спирах да мисля — защо го крие? Какъв е този момък? Дали е добър за нея? Или може би аз съм направила нещо погрешно? Вечерите ми минаваха в безсънни мисли и тревоги. Понякога се улавях да стоя до прозореца и да гледам как тя излиза, усмихната, с телефон в ръка, а после се връща късно, с блеснали очи. Но никога не споменаваше нищо за него.

Една вечер не издържах. Седнах до нея на дивана, докато гледаше някакъв сериал.

— Емина, знам, че имаш приятел. Не искам да ти се меся, просто… искам да го опозная. Да знам, че си добре.

Тя замръзна. Погледна ме така, сякаш съм я предала.

— Мамо! Не можеш просто да ровиш в личния ми живот! Това е мое! — гласът ѝ трепереше от гняв.

— Аз съм ти майка! Имам право да знам с кого се срещаш! — отвърнах аз, по-остро, отколкото трябваше.

Тя стана рязко и излезе от стаята. Вратата се затръшна зад нея. Останах сама сред тишината на апартамента ни в Люлин. Спомних си как преди години я държах за ръка на първия учебен ден. Сега ръката ѝ беше далеч от моята.

На следващия ден реших да действам. Позвъних на най-добрата ѝ приятелка — Мария.

— Мария, моля те, кажи ми кой е този момък. Притеснявам се за Емина.

Мария замълча за миг.

— Госпожо Георгиева, Емина ви обича много. Просто… тя има нужда от пространство. Не е нищо лошо момчето. Казва се Даниел. Познавам го от университета.

Даниел… Името не ми говореше нищо. Но поне вече знаех нещо повече. Реших да проверя във Фейсбук. Намерих профила му — обикновено момче от София, учи информатика. Снимки с приятели, няколко селфита с китара. Изглеждаше нормално. Но защо тогава Емина го криеше?

Вечерта я чаках да се прибере. Когато влезе, седнахме една срещу друга на масата в кухнята.

— Знам за Даниел — казах тихо.

Тя пребледня.

— Мамо…

— Не съм те следила. Просто… Мария ми каза. Искам само да знам защо го криеш от мен? Да не би аз да съм направила нещо?

Очите ѝ се напълниха със сълзи.

— Мамо, страх ме е! Страх ме е, че няма да го харесаш. Че ще започнеш да го критикуваш за всичко — както правиш с мен понякога. Той е различен… Не е като татко. Не е като онези момчета, които ти харесваш.

Замълчах. В този момент разбрах — проблемът не беше в Даниел. Проблемът беше в мен и моите очаквания. Винаги съм искала най-доброто за нея, но може би съм прекалявала с контрола си.

— Емина… — прошепнах аз — …аз просто те обичам. Искам да си щастлива.

Тя избърса сълзите си и ме прегърна силно.

— Ще ти го представя скоро, обещавам. Но моля те… опитай се да го приемеш такъв, какъвто е.

Седяхме дълго прегърнати в тъмната кухня. За първи път от месеци усещах близостта ѝ.

След няколко седмици Даниел дойде у дома ни на вечеря. Беше притеснен, но учтив. Говорихме за музика, за университета, за мечтите му. Видях как очите на Емина светят до него.

Вечерта след като той си тръгна, тя ме попита:

— Какво мислиш?

Погледнах я и усетих как една тежест пада от раменете ми.

— Мисля… че си пораснала. И че трябва да ти вярвам повече.

Сега често се питам: Кога децата ни спират да бъдат наши и започват да принадлежат на себе си? Кога трябва да ги пуснем? А вие как бихте постъпили на мое място?