Моят син, моят непознат: Истината, която не исках да знам

– Не може да е истина! – изкрещях в празния коридор на болницата, докато лекарят затваряше вратата след себе си. В ръцете ми трепереше телефонът, а на екрана светеше името на Марко. Синът ми. Моят Марко. А аз не знаех нищо за него.

Седнах на студената пейка и се опитах да си поема дъх. В главата ми се въртяха думите на лекаря: „Предозиране. Намерен е в парка до блока.“ Как е възможно? Марко никога не е бил проблемно дете. Или поне така си мислех. От години беше затворен, рядко говореше с мен, но аз го оправдавах – „Пубертет, ще му мине.“

Вратата се отвори и вътре влезе една млада жена с къса коса и черно яке. Погледна ме с някаква смесица от съжаление и укор.

– Вие ли сте майката на Марко? – попита тихо.
– Да… Аз съм. – Гласът ми прозвуча чуждо.
– Аз съм Ива. Приятелка съм му… Или поне така си мислех.

Замълчахме. Не знаех какво да кажа. Ива седна до мен и започна да разказва неща, които никога не бях чувала за собствения си син – как вечерите прекарвал в парка с компания, как се опитвал да избяга от нещо, което не можел да назове. Как бил самотен, въпреки че около него винаги имало хора.

– Знаете ли, че рисува? – попита тя изведнъж.
– Какво?
– Рисува. И то много добре. Но никога не ви е показвал, нали?

Поклатих глава. В този момент осъзнах колко малко знам за Марко. Кога беше спрял да ми разказва за деня си? Кога беше започнал да се прибира късно и да затваря вратата на стаята си? Кога бях спряла да питам?

Върнах се у дома онази нощ и влязох в стаята му. Всичко беше подредено, но някак безлично. На бюрото намерих скицник – пълен с тъмни рисунки, лица без очи, ръце, които се протягат към нищото. Сълзите ми капеха по страниците.

На следващия ден баща му – Петър – пристигна от командировка. Не бяхме говорили истински от години. Седнахме един срещу друг на кухненската маса.

– Какво ще правим сега? – попита той уморено.
– Не знам… Мислех, че всичко е наред.
– И аз мислех така. Но явно сме сгрешили някъде.

В болницата Марко беше буден, но не искаше да говори с мен. Гледаше през прозореца и мълчеше. Опитах се да го прегърна, но той се дръпна.

– Защо не ми каза? – прошепнах.
– За какво? Че не се чувствам добре? Че не знам кой съм? Че се страхувам?
– Аз съм ти майка…
– Точно затова не ти казах.

Тези думи ме удариха по-силно от всичко друго. Върнах се у дома и цяла нощ препрочитах старите му тетрадки, търсех бележки, снимки – нещо, което да ми даде отговори. Намерих писмо до някой си „Виктор“. Не познавах такъв човек.

На следващия ден Ива ме чакаше пред болницата.

– Виктор беше най-добрият му приятел – каза тя тихо. – Загина при катастрофа миналата година. Оттогава Марко не е същият.

Седнахме на пейката до входа и Ива ми разказа за нощите, в които Марко плакал на рамото ѝ, за вината, която носел, защото бил с Виктор онази вечер. За това как никой от нас – родителите му – не бил там да го изслуша.

Върнах се при Марко и този път просто седнах до леглото му. Не говорехме дълго време. После той прошепна:

– Мамо… Мислиш ли, че някога ще мога пак да бъда щастлив?
– Не знам, Марко… Но ще опитаме заедно.

След изписването му започнахме да ходим при психолог – и двамата. Беше трудно. Имаше дни, в които не искаше да става от леглото; други – когато крещеше срещу мен за всичко пропуснато. Аз също плаках много пъти – заради вината, страха и безсилието си.

Петър се опита да се сближи с него по свой начин – водеше го на риболов, гледаха мачове заедно. Понякога тримата вечеряхме мълчаливо; друг път спорехме за глупости като кой ще измие чиниите или защо Марко пак е забравил да изхвърли боклука.

С времето започнах да виждам промяна – малка, почти незабележима. Една вечер Марко остави нова рисунка на масата – този път беше слънце над морето. Усмихнах се през сълзи.

Днес все още има дни, в които се страхувам за него. Понякога се питам дали някога ще мога да поправя всичко изгубено време. Но вече знам едно: никога не е късно да започнеш отначало.

Понякога си мисля: Колко ли още майки като мен живеят в заблуда за децата си? А вие… познавате ли истински хората до себе си?