Дъщерята на кмета и синът на слугинята – Българска съдба, белязана от избори

– Не! – гласът ми отекна в малката ни кухня, където миришеше на прясно изпечен хляб и горчиво отчаяние. – Няма да го направя, татко! Не можеш да ме накараш!

Баща ми, Иван Костадинов – кметът на нашето село Долни Върбовец – стоеше пред мен с ръце, скръстени на гърдите. Очите му бяха твърди като камък.

– Ще направиш каквото ти казвам, Мария! – изрече той с гласа си, който не търпеше възражение. – Срамът, който донесе на семейството ни, трябва да бъде изкупен.

Майка ми, Елена, стоеше в ъгъла и стискаше престилката си, сякаш ако я пусне, ще се разпадне. Брат ми Петър гледаше в пода. Никой не посмя да ме защити.

А аз? Аз бях седемнайсетгодишната дъщеря на кмета – момичето, което бе хванато да се целува с чужд момък зад църквата. Момичето, което бе опетнило името на рода Костадинови.

– Ще се омъжиш за Георги – каза баща ми. – Синът на слугинята ни е честно момче. Той ще те приеме такава, каквато си. И ще върнеш честта на семейството ни.

Сълзите ми пареха бузите. Георги… Тихият, скромен Георги, който всяка сутрин носеше дърва за огрев и помагаше на майка си в кухнята. Никога не бях говорила с него повече от две думи.

– Това е несправедливо! – прошепнах. – Не го обичам…

– Любовта ще дойде после – отсече баща ми. – Сега трябва да мислиш за семейството си.

Така започна моят кошмар. Сватбата беше скромна – няколко съседи, роднини и много шепот. Жените от селото ме гледаха със съжаление или злорадство. Мъжете кимаха с разбиране към баща ми. „Така се прави!“, чувах зад гърба си.

Първата нощ в новия ни дом беше тиха. Георги седеше на ръба на леглото и не смееше да ме погледне.

– Не се страхувай – каза той тихо. – Знам, че не ме искаш. Няма да те докосна, ако не искаш.

Погледнах го за първи път истински. В очите му нямаше злоба или триумф – само тиха тъга и разбиране.

Дните минаваха бавно. Селото не спираше да говори за нас. „Кметската щерка падна ниско“, шушукаха жените на кладенеца. Майка ми идваше рядко и винаги плачеше тихо в кухнята.

Георги работеше от изгрев до залез. Вечер се връщаше уморен и мълчалив. Понякога го чувах да пее тихо стари народни песни, докато цепеше дърва.

Една вечер го попитах:

– Защо прие?

Той се усмихна тъжно:

– Майка ми каза, че понякога съдбата ни изпитва по най-странния начин. А аз… аз винаги съм те харесвал отдалеч.

Сърцето ми се сви. За първи път усетих вина към него.

Минаха месеци. Научих се да меся хляб, да доя кравата, да шия чорапи за зимата. Георги никога не повиши тон срещу мен. Когато се разболях през зимата, той стоя до леглото ми три нощи и сменяше компресите.

Една сутрин се събудих от миризмата на прясно кафе. Георги беше седнал до мен с чаша в ръка.

– Добре ли си? – попита той загрижено.

Погледнах го и нещо в мен се пречупи. За първи път усетих топлина към него.

Селото обаче не забравяше. Веднъж чух как леля Станка казваше на съседката:

– Какво ли ще излезе от такъв брак? Кметската щерка със слугинския син…

Тези думи ме боляха повече от всичко друго.

Една вечер баща ми дойде пиян и започна да крещи:

– Засрами ни! Всички говорят за нас! Ако не беше ти…

Георги застана между мен и него:

– Достатъчно! Оставете я намира! Тя страда достатъчно!

За първи път някой ме защити пред баща ми. За първи път усетих какво е да имаш опора.

С времето започнах да виждам Георги с други очи. Видях добротата му, търпението му, силата му да прощава дори когато всички го гледаха отвисоко.

Една пролетна сутрин му казах:

– Мисля… мисля, че започвам да те обичам.

Той се усмихна широко и ме прегърна силно.

Селото никога не спря да говори за нас. Но вече не ме болеше толкова. Бях намерила своето място до човека, който заслужаваше любовта ми.

Понякога вечер сядам до прозореца и се питам: Ако можех да върна времето назад, бих ли избрала друг път? Или съдбата знае по-добре от нас кое е най-доброто за сърцата ни?

Кажете ми… Вие бихте ли простили на онези, които са ви причинили най-голямата болка? Може ли любовта да израсне върху почвата на принудата и страха?