Когато свекървата реши да управлява в моята кухня: Историята на една българска снаха

– Ирена, кой така реже лука? Това не е за супа, а за прасетата, честно ти казвам! Прекалено едри парчета, ще хрупат в зъбите, а Симеон това няма да го изтърпи.

Гласът на свекърва ми Пенка прониза кухнята като стар ръждясал нож. Стоях с ножа в ръка, а сълзите от лука се смесваха със сълзите от унижение. Пенка беше дошла „само да помогне“, но още от прага започна да раздава заповеди. Симеон, мъжът ми, се беше скрил в хола пред телевизора, преструвайки се, че не чува нищо.

– Пенка, така го режа от години – опитах се да запазя спокойствие. – На нас ни харесва.

– На вас? А Симеон? Той е свикнал на друго! В моята къща никога не съм позволявала такива неща. Ако искаш да ти покажа как се прави, кажи!

Стиснах зъби. Това не беше първият път. Откакто се оженихме със Симеон, Пенка идваше всеки уикенд „да наглежда нещата“. Винаги намираше нещо – дали ще е прах по рафтовете, дали ще е начинът, по който сгъвам кърпите, или как подреждам бурканите с лютеница. Но кухнята беше моето царство. Там се чувствах сигурна, там можех да бъда себе си. Или поне така си мислех.

– Ирена, дай ми ножа – протегна ръка Пенка. – Ще ти покажа как се прави супа по нашенски.

Погледнах я. В очите ѝ имаше нещо повече от желание да помогне – беше жажда за контрол. Спомних си първата ни среща – как ме изгледа от глава до пети и каза на Симеон: „Тази ли ще ти готви?“. Тогава се засмяхме, но сега вече не ми беше смешно.

– Не, благодаря – казах твърдо. – Ще се справя сама.

– Както искаш – въздъхна тя театрално и седна на стола до масата. – Само после да не казваш, че не съм те предупредила.

Тишината натежа между нас. Чувах само тиктакането на стенния часовник и далечния смях на децата от двора. Нарязах лука както си знаех и го пуснах в тенджерата. Пенка ме наблюдаваше с присвити очи.

– Ирена, защо не сложиш още морков? Така ще стане по-вкусно.

– Обичаме я по-проста – отвърнах.

– Вие… – изсумтя тя. – Едно време жените слушаха свекървите си. Затова семействата бяха здрави!

Почувствах как кръвта ми кипва. Вече не можех да мълча.

– Пенка, това е моят дом. Моята кухня. Моля те, уважавай го.

Тя ме изгледа така, сякаш съм ѝ ударила шамар.

– Ти на мен ли ще ми казваш какво да правя? Аз съм майката на Симеон! Без мен нямаше да има кой да ти готви!

В този момент Симеон най-сетне се появи на вратата.

– Какво става тук? – попита той с уморен глас.

– Питай жена си! – изсъска Пенка. – Не уважава майка ти!

Погледнах го с надежда за подкрепа, но той само въздъхна и се обърна към мен:

– Ирена, не може ли просто да ѝ угодиш?

Това беше капката. Оставих ножа на плота и избърсах ръцете си.

– Не, Симеоне. Не мога повече така. Всеки път идваш и ме оставяш сама срещу майка ти. Това е моят дом! Ако не мога да бъда уважавана тук, къде тогава?

Пенка скочи от стола:

– Ако не ти харесва, мога и да си тръгна!

Погледнах я право в очите:

– Може би е най-добре.

Настъпи гробна тишина. Симеон ме гледаше невярващо, а Пенка пребледня.

– Добре! – извика тя и грабна чантата си. – Ще видим колко ще издържиш без мен!

Вратата се затръшна след нея. Останахме сами със Симеон. Той седна на стола и зарови лице в ръцете си.

– Защо трябваше така? – прошепна той.

– Защото ако не сложим граници сега, никога няма да имаме свой дом, Симеоне.

Той не каза нищо повече. Вечерята премина в мълчание. Чувах само бълбукането на супата и собственото си сърце.

Седмици наред Пенка не се обади. Симеон беше мрачен и затворен. Аз се чувствах виновна, но и облекчена. Най-накрая имах пространство да бъда себе си.

Един ден телефонът звънна. Беше тя.

– Ирена… Може ли да дойда? Да поговорим?

Сърцето ми подскочи. Поканих я. Този път тя седна тихо на масата и каза:

– Може би прекалих… Просто исках да помогна. Но забравих, че вече не съм у дома си.

Погледнах я през сълзи:

– И аз сгреших… Но имам нужда от уважение.

Тя кимна и този път ми подаде лука без дума.

Сега често готвим заедно – понякога по нейна рецепта, понякога по моя. Но вече знаем къде са границите ни.

Питам се: Колко често в българските семейства забравяме къде свършва помощта и започва намесата? А вие бихте ли защитили своето място у дома?