Бременна съм, а годеникът ми не иска сватба – майка му го подкрепя, баща му е на моя страна. Ще ни разруши ли семейството?

– Не мога да повярвам, че пак започваш с това! – гласът на Петър отекна в малката кухня, докато аз стисках чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя.

– Петре, не е просто „това“. Бременна съм! – изкрещях, а сълзите ми се стичаха по бузите. – Искам да знам, че ще сме семейство, че ще имаме сигурност…

Той въздъхна тежко и се обърна с гръб към мен. – Не разбирам защо трябва да бързаме със сватбата. Можем да сме заедно и без подпис. Мама също мисли така.

Това „мама“ ме прониза като нож. Откакто разбрахме за бебето, майка му – леля Снежа – беше навсякъде около нас. „Не е нужно да се жените само защото има дете“, повтаряше тя на Петър. „Сега времената са други.“ А аз? Аз се чувствах като натрапница в собствения си живот.

Винаги съм мечтала за дом, за семейство като от старите български филми – с шумни трапези, с деца, които тичат из двора, с топлина и сигурност. Родителите ми се разведоха, когато бях на десет. Майка ми замина за чужбина, баща ми се пропи. Обещах си, че моето дете ще има всичко онова, което аз нямах.

Но сега… Сега стоях в апартамента на Петър, бременна в третия месец, с годеник, който не искаше сватба, и с бъдеща свекърва, която сякаш се радваше на моето объркване.

– Ами татко ти? – попитах тихо. – Той какво мисли?

Петър се поколеба. – Татко… Той е старомоден. Казва, че трябва да поемем отговорност.

– Старомоден? Или просто човек с ценности? – не издържах и избухнах.

На следващия ден леля Снежа дойде у нас с домашна баница и усмивка до ушите.

– Мило момиче, не се притеснявай – каза тя, докато подреждаше чиниите. – Важното е да сте щастливи. Сватбата е формалност.

– За мен не е формалност – отвърнах тихо. – Искам детето ми да има семейство.

Тя ме погледна с онзи поглед на човек, който вярва, че знае по-добре. – Щастието не зависи от подписа. Виждаш ли колко хора се развеждат? По-добре без излишни обещания.

Петър мълчеше. Вечерта се прибра късно и легна до мен без дума.

Ден след ден усещах как пропадам в самота. Приятелките ми казваха: „Не го натискай, ще избяга.“ Майка ми по телефона само въздишаше: „Поне имаш дете…“

Единствено бащата на Петър – чичо Иван – ме виждаше истински. Един ден ме покани на кафе в кварталното кафене.

– Знам какво ти е – каза той, докато разбъркваше захарта в кафето си. – И аз бях като Петър навремето. Мислех си, че всичко ще се нареди от само себе си. Но майка му настоя за сватба… И знаеш ли? Това ни спаси.

Погледнах го през сълзи. – Ами ако той не иска?

– Тогава трябва да говорите честно. Не може цял живот да живеете в страх и недоизказаност.

Същата вечер чичо Иван дойде у нас и настоя всички да седнем заедно.

– Петре, време е да говориш ясно – каза той строго. – Или ще поемеш отговорност като мъж, или ще оставиш това момиче само с детето ви.

Петър пребледня. Леля Снежа се опита да го защити:

– Иванеее… Не е нужно да ги притискаш!

– Не ги притискам – отвърна той твърдо. – Просто искам синът ми да бъде честен.

В този момент Петър ме погледна за първи път от седмици право в очите.

– Страх ме е – прошепна той. – Страх ме е да не сгрешим… Да не станем като нашите…

– Но ние вече сме семейство – казах аз през сълзи. – Просто имаме нужда от смелост.

Тогава чичо Иван сложи ръка на рамото му:

– Синко, животът не чака идеалния момент. Ако обичаш това момиче и детето си – покажи го!

В следващите дни Петър беше друг човек. Започна да говори повече с мен, да планира бъдещето ни. Един следобед донесе малка кутийка с пръстен.

– Не знам дали ще бъда добър съпруг… Но искам да опитам. За теб и за нашето дете.

Сватбата ни беше скромна – само най-близките хора в малък ресторант в квартала. Леля Снежа плака от умиление (или разочарование?), чичо Иван танцува цяла вечер с мен.

Днес вече съм майка на малкия Даниел и често се питам: ако не беше този разговор, ако не беше намесата на чичо Иван… дали щяхме да оцелеем като семейство?

Понякога нощем лежа будна до Петър и си мисля: Дали любовта стига? Или семейството е избор всеки ден въпреки страховете? Какво мислите вие?