Денят, в който тайната на Виктория излезе наяве: История за предателство и изоставяне

— Не! Не може да бъде… — прошепнах, когато акушерката ми подаде бебето. Очите ми се напълниха със сълзи, а сърцето ми се сви от страх и вина. Малкото момченце в ръцете ми имаше тъмна кожа, а аз — Виктория от село Долно Камарци — знаех, че това е началото на края на всичко, което съм градяла с години.

— Виктория, всичко наред ли е? — попита ме акушерката Мария, докато ме наблюдаваше внимателно. Усетих как погледът ѝ се задържа върху лицето на бебето, после върху мен. В този момент времето спря. Чувах само биенето на собственото си сърце и глухия шум на болничните апарати.

Мислите ми се върнаха назад — към онази нощ преди девет месеца, когато след поредния скандал с мъжа ми Петър избягах от вкъщи. Бях отчаяна, самотна и уязвима. Срещнах Стефан — новият шофьор на автобуса, който идваше от Пловдив. Беше мил, слушаше ме, разбираше ме. Една вечер останахме до късно на спирката, говорихме за мечти и болки… и тогава се случи. Само веднъж. Кълнях се, че ще го забравя.

Но сега истината беше пред мен — в ръцете ми. Петър щеше да разбере. Цялото село щеше да разбере. Майка ми щеше да ме прокълне. А аз… аз не можех да понеса този срам.

— Виктория, искаш ли да се обадя на Петър? — Мария ме погледна със съчувствие.

— Не… не още. Моля те, дай ми малко време — прошепнах и обърнах глава.

През следващите часове лежах в болничното легло, а мислите ми се блъскаха като буря. Какво ще стане с мен? Как ще погледна хората в очите? Как ще обясня на Петър? Той винаги е бил строг, но справедлив. Обичаше ме по свой начин — грубо, но истински. Но ако разбере…

Вечерта Мария донесе бебето за кърмене. Погледнах го — толкова невинно, толкова беззащитно. Сълзите ми потекоха по бузите.

— Прости ми, малко мое ангелче… — прошепнах.

На следващата сутрин взех най-тежкото решение в живота си. Изчаках всички да са заети, оставих бебето в кошарката до сестринската стая и тихо излязох от болницата. Вървях по улиците на града като призрак. Всяка крачка ме убиваше отвътре.

Вкъщи Петър ме посрещна с обичайното си мълчание.

— Къде е детето? — попита той рязко.

— Имаше усложнения… Оставиха го за наблюдение — излъгах с треперещ глас.

Той само кимна и се обърна към телевизора. Но аз знаех — това беше само началото на края.

Дните минаваха бавно. Селото започна да шушука. „Виктория родила… ама детето не го виждат.“ Майка ми дойде една вечер разтревожена.

— Какво става, дъще? Къде е внучето ми?

— Още е в болницата… — повторих лъжата.

Тя ме погледна строго:

— Не ме лъжи! Знам те! Какво си направила?

Сълзите избиха отново. Разказах ѝ всичко — за Стефан, за страха си, за решението да оставя детето.

— Господи, Виктория! Как можа? Това е кръвта ти! — извика тя и ме удари по бузата.

— Не можех… Не можех да понеса срама! — извиках през сълзи.

Тя се разплака и излезе безмълвно.

Скоро Петър научи истината от майка ми. Вечерта влезе в стаята като буря:

— Ти си ме предала! Изгонила си собственото си дете! Как можа?

— Прости ми… Моля те…

— Няма прошка за това! Изчезвай от дома ми!

Събрах няколко дрехи и избягах през нощта. Отидох при Мария в болницата.

— Моля те… Кажи ми как е детето?

Тя ме погледна тъжно:

— Добре е физически… Но ще го дадат за осиновяване. Ако не се върнеш при него…

Стоях пред болницата цяла нощ. В главата ми ехтяха думите на майка ми и Петър. Мислех за детето си — моето малко момченце, което никога няма да познае майка си.

Минаха години. Животът ми се промени напълно. Работех като чистачка в София, живеех сама в малка стая под наем. Всяка вечер гледах снимката на бебето, която Мария ми беше дала тайно. Сълзите не спираха.

Понякога се питам: Ако имах смелостта да призная грешката си навреме, щеше ли животът ми да бъде различен? Щеше ли синът ми да ме обича? Щеше ли някой да ми прости?

А вие… бихте ли простили на такава майка като мен?