„Донеси децата, но не забравяй портфейла“: Семейна тайна в градината на село

— Мария, ще дойдете ли тази неделя? И донеси децата, но не забравяй портфейла! — гласът на майка ми прониза тишината в кухнята ми, докато държах телефона притиснат до ухото си. Усетих как бузите ми пламват от срам и гняв. Не беше първият път, в който намекваше, че съм длъжна да помагам финансово, но този път думите ѝ бяха като шамар.

— Ще дойдем, мамо — отвърнах тихо, докато малката Ива дърпаше полата ми и питаше кога ще ходим на люлките. — Ще донеса всичко необходимо.

Затворих телефона и се облегнах на стената. Мъжът ми, Петър, ме погледна въпросително.

— Пак ли? — попита той, без да уточнява. Знаеше. Всички знаехме. От години родителите ми живееха в малката си къща в село Долно Камарци. Градината им беше тяхната гордост — редици домати, чушки, ябълки и сливи. Но сега баща ми едва се движеше след инсулта, а майка ми беше прегърбена от работа и грижи.

— Не мога да им откажа — прошепнах. — Но вече не знам какво искат от мен. Пари? Помощ? Или просто някой да ги чуе?

В неделя сутринта натоварихме децата в колата. По пътя към селото мълчахме. Петър стискаше волана, а Ива и Виктор спореха за някаква играчка. В главата ми кънтяха думите на майка ми: „Не забравяй портфейла.“

Когато пристигнахме, майка ми ни посрещна на прага с престилка и уморена усмивка.

— Елате, елате! Децата пораснали! — прегърна Ива и Виктор, но очите ѝ се стрелнаха към мен. — Донесе ли?

Кимнах и ѝ подадох плик с пари. Тя го прибра бързо в джоба си, сякаш се срамуваше.

— Татко ти е в градината — каза тя и избърса ръце в престилката. — Не може да стои вътре, макар че не трябва да се навежда.

Отидох при баща ми. Седеше на столче до лехите с домати и гледаше земята.

— Здравей, тате — казах тихо.

Той не ме погледна веднага.

— Виждаш ли? Всичко буренясва. Няма кой да копае вече. А ти… ти идваш само когато трябва да дадеш нещо.

Стиснах зъби. Болеше ме от думите му.

— Тате, правя каквото мога. Имам две деца, работа… Не е лесно.

Той въздъхна тежко.

— Знам, Марийке. Но тази градина… тя ни държеше заедно. Сега всичко се разпада.

Вечерта седнахме на масата под асмата. Майка ми сложи салата от домати и сирене, печени чушки и компот от миналогодишните сливи. Децата тичаха из двора, а Петър мълчаливо ядеше.

— Мария — започна майка ми изведнъж, — помниш ли как като малка береше ягоди тук? Как се смеехме всички заедно?

Погледнах я. Очите ѝ бяха влажни.

— Помня — казах тихо.

— А сега? Кога за последно седнахме всички без да бързаме, без да мислим за пари?

Мълчахме дълго. После баща ми се обади:

— Имаме нужда от помощ. Не само от пари. От време… от семейство.

Петър остави вилицата си.

— Може би трябва да идваме по-често — каза той. — Да помогнем с градината през уикендите.

Майка ми кимна благодарно, но аз усетих как гърлото ми се свива.

— А ако не мога? Ако не издържа? — прошепнах аз. — Чувствам се разкъсана между всички вас… между работа, деца и вас двамата.

Майка ми хвана ръката ми.

— Никой не очаква да си герой, Мария. Просто бъди тук понякога. Това стига.

Тази вечер не можах да заспя. Слушах как Петър диша до мен и мислех за всичко неизказано между нас и родителите ми. За годините, в които сме се престрували, че всичко е наред, докато всеки носи своята болка сам.

На следващия ден излязох рано в градината. Започнах да плевя бурените до баща ми. Той не каза нищо, но усетих как напрежението между нас се стопява малко по малко.

Лятото мина така — между работа в София и уикенди в Долно Камарци. Децата започнаха да обичат градината, а аз открих нови сили в себе си. Но болката от неизказаното остана.

Сега, когато есента наближава и градината пак е пълна с плодове, се питам: Ще намерим ли някога смелост да си кажем истината? Или ще продължим да живеем между редовете на мълчанието?