Една дъждовна нощ, когато всичко се промени – Къде сбъркахме?

– Мамо, отвори! – гласът ѝ беше дрезгав, почти непознат, а дъждът барабанеше по ламарината над входа така силно, че едва я чух. Беше три след полунощ, а аз стоях в кухнята, стиснала чашата с чай, неспособна да заспя. Сърцето ми подскочи – не можеше да бъде тя. Не след всичките тези години.

Отворих вратата с треперещи ръце. На прага стоеше Мария – дъщеря ми, която изчезна преди пет години, когато беше едва на осемнайсет. Косата ѝ беше мокра и сплъстена, очите – червени от плач. До нея стоеше малко момиченце, не повече от три годинки, с огромни кафяви очи и розова шапка с помпон.

– Мамо… – прошепна Мария и избягна погледа ми. – Не мога повече. Моля те…

Преди да успея да реагирам, тя се наведе, целуна детето по челото и го побутна към мен. После се обърна и изчезна в дъжда. Стоях като вцепенена, а момиченцето ме гледаше с онзи поглед, който само децата имат – смесица от страх и надежда.

– Как се казваш? – попитах тихо.

– Ани… – прошепна тя и се сгуши в мен.

Тази нощ не мигнах. Прегръщах Ани и се опитвах да разбера какво се случи. Къде сбъркахме с баща ѝ? Какво я накара да избяга от дома си? Защо не поиска помощ? И най-важното – какво ще правим сега?

Сутринта събудих Петър, мъжа ми. Той ме погледна така, сякаш съм полудяла.

– Какво значи „Мария се върна“? Къде е тя? – гласът му трепереше от гняв и болка.

– Остави ни Ани… и си тръгна. Не знам къде е.

Петър седна тежко на стола. Дълго мълчахме. После той удари по масата:

– Това е нейното дете! А ние какво сме – детска градина? След всичко, което ни причини…

– Петре… тя е нашата дъщеря. А това е внучката ни.

– Не мога да ѝ простя! Не мога! – извика той и излезе навън.

Останах сама с Ани. Тя ме гледаше с огромните си очи и аз разбрах – няма значение чие е вината. Детето няма вина за нищо.

Дните минаваха бавно. Селото започна да шушука. „Видя ли ги? Мария пак ги изложи!“ „Кой знае чие е това дете…“ Аз държах главата си високо, но вътре в мен всичко се късаше. Всяка вечер седях до прозореца и чаках Мария да се върне. Но тя не идваше.

Ани свикна с нас бързо. Обичаше да рисува слънца и къщи с комини. Веднъж я попитах:

– Къде е мама?

Тя сведе глава:

– Мама каза, че ще ме обича отдалеч…

Сълзите ми потекоха безконтролно. Какво ли е преживяла Мария? Какво я е накарало да изостави собственото си дете?

Една вечер Петър се прибра по-рано от кръчмата. Седна до мен и прошепна:

– Може би трябваше да я изслушаме тогава… Когато ни каза за онзи момче… Аз само крещях…

– И аз… – признах тихо. – Бях ужасена, че ще провали живота си.

– А сега? Какво ще правим?

– Ще отгледаме Ани. Ще ѝ дадем любовта, която не успяхме да дадем на Мария.

Така започнахме нов живот. Сутрин водех Ани на детска градина в града – там никой не знаеше историята ни. Следобед ѝ четях приказки и ѝ плетях плитки. Петър ѝ купуваше шоколадчета и я учеше да кара колело.

Но нощем кошмарите не ме оставяха на мира. Сънувах Мария – сама, уплашена, молеща за прошка. Понякога си представях как звъни на вратата и казва: „Мамо, върнах се.“ Но сутринта идваше само тишината.

Минаха месеци. Един ден получих писмо без подател. Почеркът беше нейният:

„Мамо,
Знам, че ви нараних. Не можех да остана – страхувах се от всичко: от вас, от себе си, от това дете… Моля те, прости ми. Ако някога мога да бъда майка на Ани, ще се върна. Засега я обичай вместо мен.
Обичам ви.
Мария“

Държах писмото до сърцето си и плаках цяла нощ. На сутринта разказах на Петър. Той само кимна и прегърна Ани по-силно от всякога.

Годините минаваха. Ани растеше щастлива при нас, но аз никога не спрях да чакам Мария. Понякога си мисля – дали щяхме да стигнем дотук, ако бяхме по-търпеливи? Ако бяхме слушали повече и съдели по-малко?

Сега всяка вечер гледам към пътеката пред къщата ни и се питам: „Ще се върне ли някога Мария? Ще можем ли някога истински да си простим?“