Къща на хартия, сърце в ръце: Битката за наследството в семейство Петрови

– Йоана, ти пак ли започваш с тази тема? – гласът на майка ми, Мария, трепери между обида и страх. Стоим в хола на панелката ни в Люлин, а баща ми, Георги, гледа през прозореца към сивия блок отсреща. В ръцете си стиска чашата с чай така, сякаш ако я пусне, ще се разпадне не само тя, а и целият ни дом.

– Мамо, тате, не искам да се караме. Просто… Знаете какво стана с чичо Стефан и братовчедите. Ако не уредим нещата навреме, после ще е късно. – Гласът ми звучи по-уверено, отколкото се чувствам. Вътре в мен бушува буря: страх, вина, надежда.

Мълчание. Само тиктакането на часовника над телевизора запълва стаята. Майка ми избърсва сълза с ръба на престилката си.

– Йоана, ти си ни всичко – прошепва тя. – Но тази къща… тя е нашият живот. Тук сме се борили, тук сме плакали и се смели. Как да я дадем ей така?

– Не я давам на никого! Просто ще е на мое име, за да няма проблеми после. – Опитвам се да не повиша тон, но усещам как напрежението ме задушава.

Баща ми се обръща рязко:

– А ако утре се омъжиш за някой като онзи твой Петър? Ако решиш да я продадеш? Какво ще стане с нас?

Петър… Бившият ми приятел, който изчезна от живота ми преди две години, но все още е призрак между нас. Сякаш всяка моя грешка е доказателство, че не заслужавам доверие.

– Тате, няма да ви изгоня! Никога! – Очите ми се пълнят със сълзи. – Просто искам сигурност. За всички ни.

Майка ми ме прегръща. Мирише на кафе и сапун. Треперя в ръцете ѝ като дете.

– Йоана, ти не разбираш… Когато бяхме млади, баща ти едва намери пари да купи този апартамент. Работеше по две смени в завода. Аз шиех дрехи за съседките нощем. Всичко тук е изстрадано.

– Знам, мамо… – прошепвам.

Но не знам всичко. Седмици по-късно разбирам защо темата за къщата е толкова болезнена. Случайно намирам писмо в старата кутия за обувки под леглото им. Писмо от баба ми до баща ми: „Георги, не забравяй – половината апартамент е на брат ти Стефан.“

Сърцето ми се свива. Значи баща ми е излъгал чичо Стефан? Или са имали уговорка? Вечерта го питам директно:

– Тате, защо никога не си казал за дяловете на чичо Стефан?

Той пребледнява. Майка ми изпуска лъжицата в мивката.

– Това не е твоя работа! – изкрещява баща ми за първи път в живота си.

– Георги! – майка ми го хваща за ръката. – Време е да кажем истината.

Оказва се, че след смъртта на баба ми баща ми е изкупил дела на чичо Стефан с пари назаем от лихвар. Години наред са изплащали дълга тайно от мен. Затова темата за собствеността ги ужасява – страхуват се от миналото и от това да не загубят всичко.

Седмици наред вкъщи цари ледено мълчание. Аз се чувствам виновна, че съм ровила в миналото им. Те се страхуват да не ги предам или да не повторя техните грешки.

Една вечер майка ми идва при мен в стаята.

– Йоана, прости ни… Искахме да те предпазим от всичко това. Но ти вече си голяма. Може би трябва да решим заедно какво ще стане с къщата.

Сядаме тримата на кухненската маса. За първи път говорим открито: за страховете им от бедност, за моите мечти да имам семейство тук един ден, за болката от миналото и надеждата за бъдещето.

Решаваме да направим дарение с право на ползване – къщата ще е на мое име, но те ще останат тук докато са живи. Всички подписваме документите със сълзи в очите.

Но раните остават. Баща ми все още ме гледа с недоверие понякога. Майка ми често въздиша тежко вечер преди лягане.

Понякога се питам: заслужаваше ли си тази битка? Или наследството е просто повод да излязат наяве всички неизказани страхове и обиди?

А вие как бихте постъпили? Дали домът е тухли и бетон или нещо много по-дълбоко?