„Когато вземеш пенсията, ще остана при теб“: Историята на една баба и нейния внук

— Бабо, кога ще вземеш пенсията? — гласът на Даниел пронизваше тишината в кухнята, докато аз с треперещи ръце сипвах супа в чинията му. Не беше първият път, в който ме пита това, но този път нещо в гласа му беше различно — по-настоятелно, по-студено.

Погледнах го — момче на шестнайсет, с тъмни очи като на майка си, но с някаква сянка, която не познавах. „След два дни, Дани. Защо питаш?“ — опитах се да прозвучи спокойно, но сърцето ми се сви. Той не отговори веднага, само сви рамене и заби поглед в телефона си.

Преди три години дъщеря ми Катя замина за Германия. „Ще работя, мамо, ще изпращам пари, ще се върна“, обеща тя. Остави ми Даниел — тогава още дете, с раничка на гърба и сълзи в очите. „Моля те, пази го“, прошепна тя на гарата. Аз кимнах — какво друго можех да направя? Бях майка, бях баба. Трябваше да бъда силна.

Първите месеци бяха тежки. Даниел плачеше нощем, аз го прегръщах и му разказвах приказки. После започна училище — нови приятели, нови проблеми. Аз шетах из къщата, готвех любимите му кюфтета, гладех ризите му за училище. Парите от Катя идваха нередовно — веднъж на два месеца, после изобщо спряха. Пенсията ми стигаше едва-едва — сметки, лекарства, храна. Но не се оплаквах. Защото имах него.

С времето обаче нещо се промени. Даниел стана затворен, започна да излиза с момчета от квартала. Вечерите се прибираше късно, дрехите му миришеха на цигари. Веднъж намерих в джоба му банкнота от петдесет лева — повече, отколкото можех да отделя за седмица. Попитах го откъде е парите — излъга ме в очите.

— Бабо, всички взимат отнякъде — каза той веднъж с горчивина. — Ти поне имаш пенсия.

Тези думи ме удариха като шамар. Аз ли бях виновна? Не бях ли дала всичко от себе си? Вечер лежах будна и се питах: къде сбърках? Защо детето ми гледа на мен като на банкомат?

Една сутрин го чух да говори по телефона:
— Ще остана при баба още малко, като вземе пенсията ще ти дам парите.

Сърцето ми се разби на хиляди парченца. Не бях нужна заради обичта си — бях нужна заради парите си. Станах и отидох в кухнята, ръцете ми трепереха толкова силно, че изпуснах чашата си на пода.

Даниел влезе и ме погледна:
— Какво има?
— За кого говореше по телефона?
Той замълча, после сви рамене:
— Един приятел.
— Защо ще му даваш пари?
— Не е твоя работа!

За първи път усетих страх от собствения си внук. Не знаех какво да правя. Опитах се да говоря с Катя по телефона:
— Мамо, тук е трудно — каза тя уморено. — Работя по две смени. Не мога да се върна.
— Даниел има нужда от теб!
— И аз имам нужда от теб! — гласът ѝ потрепери.

Останах сама с болката си. Вечерите станаха още по-дълги и самотни. Понякога Даниел не се прибираше цяла нощ. Съседката Пенка ме гледаше със съжаление:
— Марийке, момчето е трудно вече… Може би трябва да говориш със социалните?
Но как да предам собственото си внуче?

Една вечер той се прибра пребит — устната му беше сцепена, ризата разкъсана.
— Какво стана?!
— Нищо! Остави ме!
Опитах се да го прегърна, но той ме отблъсна.

На следващия ден получих пенсията си — 540 лева. Оставих ги на масата и седнах до прозореца. Даниел влезе тихо:
— Бабо…
Погледнах го — очите му бяха зачервени.
— Вземи ги — казах тихо.
Той замръзна:
— Не ги искам…
— Но ти заради това остана при мен…
Той избухна:
— Не разбираш! Всички искат нещо от мен! Майка ми я няма, ти само питаш къде съм бил… Аз… аз не знам какво да правя!

За първи път видях страха и болката в очите му. Прегърнах го силно и двамата заплакахме.

От този ден започнахме да говорим повече. Трудно беше — той не вярваше лесно, аз не знаех как да го достигна. Записахме го на футбол, започнах да ходя на срещи с други баби в пенсионерския клуб. Катя все още не може да се върне, но поне вече говорим по-често.

Понякога вечер сядам до прозореца и се питам: Кога любовта ни стана сметка? Кога забравихме какво значи истинска близост? Може ли една пенсия да купи обич или просто ни разделя още повече?

Кажете ми… Вие как бихте постъпили?