„Мила, аз съм в Бургас, а децата са при мама. Прости ми и ме разбери!“ – Изповедта на една изтощена майка

„Мила, аз съм в Бургас, а децата са при мама. Прости ми и ме разбери!“ – натиснах „изпрати“ и телефонът ми затрепери в ръката. Сърцето ми блъскаше в гърдите така, сякаш ще се пръсне. Не знаех дали да плача, или да се смея на абсурдността на ситуацията. Стоях на автогарата в Бургас, с малък сак и празен поглед, докато навън ръмеше ситен дъжд.

Може би трябваше да започна от началото. Казвам се Елена, на 37 години съм, майка на две момчета – Косьо и Мартин. Живеем в малък апартамент в София с мъжа ми – Стефан. От години животът ми се върти около готвене, чистене, пране, тичане по родителски срещи и безкрайни опити да угодя на всички. Стефан работи като счетоводител и често се прибира късно. Вечер сяда пред телевизора с бира в ръка, а аз донасям вечерята и тихо прибирам чиниите след това.

– Ели, къде са ми чорапите? – провиква се той от спалнята.
– В шкафа ти са, Стефане! – отвръщам с пресипнал глас.
– Ама не ги намирам! – вече раздразнен.
– Ще ти ги донеса! – въздишам и оставям лъжицата в тенджерата.

Това е ежедневието ми. Децата се карат за дистанционното, кучето лае, телефонът звъни – майка ми пита дали съм сложила зимнина. Всички искат нещо от мен. А аз? Аз кога ще поискам нещо за себе си?

Преди години имах мечти – да стана художник, да пътувам, да пиша стихове. Сега рисувам само с маркери по стените, когато Мартин пак е разлял сок върху тапета. Пиша списъци за пазаруване и бележки до учителките.

Една вечер, докато мия чиниите, Стефан влиза в кухнята:
– Ели, пак ли си забравила да купиш бира?
– Не съм забравила. Просто не стигнаха парите този месец.
– Ама ти все нещо не стига! – изсумтява той и излиза.

Сълзите ми капят във водата. Чувствам се невидима. Дори когато се разболях миналата зима и лежах с температура, пак станах да приготвя закуска за всички. Никой не забеляза умората ми.

Веднъж чух Косьо да казва на брат си:
– Мама винаги е тук. Тя никога не си тръгва.

Тогава осъзнах – ако не си тръгна поне веднъж, никой няма да оцени присъствието ми.

Вчера сутринта станах рано. Приготвих закуска, облякох децата и ги заведох при майка ми с думите:
– Мамо, трябва да изляза за малко. Ще се върна довечера.
Тя ме погледна подозрително:
– Елена, добре ли си?
– Просто имам нужда от въздух.

Качих се на автобуса за Бургас без план. Исках само да избягам от шума, от претенциите, от невидимостта си. В автобуса гледах през прозореца как полетата се редуват със сиви блокове и си мислех: „Кога спрях да бъда себе си?“

На автогарата седнах на пейка и написах съобщението до Стефан. Не знаех как ще реагира. Може би ще се ядоса. Може би ще се уплаши. Но за първи път от години почувствах лекота.

Телефонът извибрира:
– Какво значи това? Къде си? Как можа да оставиш децата?!
– Те са при мама. Аз… просто не мога повече така.
– Върни се веднага! Не може да ме оставяш сам с всичко!

Изсмях се през сълзи. „С всичко?“ – помислих си. За първи път той трябваше да се справи сам.

Разходих се по мокрия булевард „Алеко Богориди“, вдишвах мириса на море и мокра асфалтова улица. Влязох в малко кафене до Морската градина. Сервитьорката – млада жена с уморени очи – ми донесе кафе.
– Само ли сте?
– Да… За първи път от много време.
Тя кимна разбиращо:
– Понякога е нужно.

Гледах как хората минават покрай прозореца – двойки с чадъри, майки с колички, старици с торбички от пазара. Всеки носи своя товар. Но защо жените винаги носят най-тежкия?

Вечерта майка ми звънна:
– Елена, добре ли си? Децата питат за теб.
– Добре съм, мамо. Просто имам нужда от малко време сама.
– Знам… И аз някога имах нужда. Но никога не посмях да си го взема.

Сълзите потекоха по бузите ми. Колко поколения жени са живели така – в сянка, в служба на другите?

На следващия ден Стефан ми изпрати снимка – той с децата на закуска. Изглеждаха объркани, но живи и здрави.
– Върни се у дома – написа той кратко.
– Ще се върна… но не същата – отвърнах му.

Седя на брега на морето и слушам вълните. За първи път от години усещам себе си жива. Знам, че когато се върна, ще трябва да говоря със Стефан открито – за умората, за липсата на признание, за нуждата от помощ и уважение.

Но дали ще ме разбере? Дали някога ще спрем да приемаме женската саможертва за даденост? Колко още жени ще трябва да избягат, за да бъдат чути?