Новият ни живот: Когато баба Дора прекрачи прага ни

— Не мога повече, Петре! — изкрещях, докато чиниите дрънчаха в ръцете ми. — Не мога да живея с нея под един покрив!

Петър стоеше насреща ми, стиснал юмруци, а очите му бяха пълни с умора. — Моля те, Мария, тя няма никой друг. Ти знаеш какво означава това за мен.

В този момент баба Дора се появи на прага на кухнята, с разрошена коса и объркан поглед. — Къде е Митко? — попита тя с треперещ глас. — Трябва да му кажа нещо важно.

Митко беше починал преди десет години. Синът ѝ. Съпругът на свекърва ми. Но баба Дора забравяше това почти всеки ден. И всеки ден ѝ се налагаше да преживява загубата отново.

Когато Петър ми каза, че трябва да я вземем при нас, защото вече не може да се грижи сама за себе си, аз се съгласих. Но не знаех какво ме чака. Не знаех, че ще се превърна в майка на собствената си свекърва.

Първите дни бяха ад. Баба Дора се будеше посред нощ и обикаляше из апартамента, търсейки „стария си дом“. Понякога плачеше тихо в ъгъла на хола, друг път крещеше името на Митко и обвиняваше мен, че съм го скрила от нея. Синът ни Алекс, който е на дванайсет, започна да се затваря в стаята си и да слуша музика на слушалки, за да не чува виковете.

— Защо трябва да търпим това? — попита ме една вечер. — Тя дори не помни кой съм.

Не знаех какво да му кажа. И аз самата се чувствах изгубена. Всяка сутрин се будех с усещането, че съм на ръба на пропастта.

Една вечер, докато миех чиниите, чух баба Дора да плаче в стаята си. Влязох при нея и я видях свита на леглото, с ръце около коленете.

— Всички ме забравиха — прошепна тя. — Дори и аз сама себе си забравям.

Седнах до нея и я прегърнах. За първи път усетих колко е малка и крехка. Колко самотна трябва да се чувства в този нов свят, където всичко ѝ е чуждо.

С времето започнах да забелязвам малките неща. Как баба Дора се усмихваше, когато Алекс ѝ носеше чай. Как ръцете ѝ трепереха, когато държеше снимка на Митко. Как понякога ме гледаше с благодарност, макар и за миг.

Но напрежението между мен и Петър растеше. Той работеше до късно, а цялата тежест падаше върху мен. Започнах да се чувствам невидима — като прислужница в собствения си дом.

Една вечер избухнах:
— Ти не разбираш! Аз съм тази, която чисти след нея, която я къпе, която ѝ повтаря по сто пъти едно и също! А ти просто изчезваш!

Петър ме погледна с празен поглед:
— Не мога да я гледам такава… Не мога да понеса мисълта, че майка ми вече не ме познава.

Тогава разбрах — той страдаше не по-малко от мен. Просто болката му беше различна.

Седмица по-късно намерих стара кутия със снимки под леглото на баба Дора. Вътре имаше писма от времето на младостта ѝ, снимки от сватбата ѝ с дядо Иван, картички от Митко като дете. Донесох ги при нея и започнахме да ги разглеждаме заедно.

— Това е моят Иван — усмихна се тя за първи път от месеци. — Беше най-добрият танцьор в селото.

Постепенно започнахме да разказваме истории от миналото — аз за моето детство във Видин, тя за младостта си в Пловдив. Алекс също се включи — показа ѝ как работи телефонът му, какво е TikTok.

Семейството ни започна да се променя. Вместо да се крием един от друг, започнахме да споделяме болката си. Започнахме да прощаваме — на себе си и един на друг.

Но най-трудният момент дойде една сутрин през декември. Баба Дора не можа да стане от леглото. Лекарят каза, че е въпрос на дни.

Седях до нея и държах ръката ѝ:
— Благодаря ти, че ме прие при себе си — прошепна тя едва доловимо.

Тогава разбрах: понякога най-голямата сила е в това да простиш и да обичаш въпреки всичко.

След погребението останахме тримата — аз, Петър и Алекс. Домът беше тих, но вече не беше празен. Бяхме научили какво значи истинско семейство.

Понякога още чувам гласа ѝ в тъмното: „Къде е Митко?“ И си мисля: дали някога ще успея напълно да простя на себе си за всички моменти на слабост? А вие бихте ли могли? Какво бихте направили на мое място?