Двадесет години мълчание – Историята на две съседки

– Не искам да те виждам повече пред вратата ми! – изкрещя Мария онази вечер преди двадесет години, докато дъждът се лееше по керемидите на нашата кооперация в Пловдив. Гласът ѝ още кънти в ушите ми, сякаш беше вчера. Стоях на прага, стиснала в ръка мокрия чадър, а сърцето ми се свиваше от болка и срам. Всичко започна заради една глупава кавга – спор за паркомясто, който прерасна в обвинения, обиди и накрая – в мълчание, което се проточи като безкрайна зима между нашите апартаменти.

Годините минаваха, а аз и Мария се разминавахме по стълбите, без да си кажем и дума. Понякога я чувах как се смее с децата си, друг път – как плаче тихо нощем, когато мислеше, че никой не я чува. Аз също не бях щастлива – самотата ми тежеше, особено след като мъжът ми, Георги, почина. Дъщеря ми, Елица, замина за София и рядко се връщаше. Всяка вечер сядах до прозореца с чаша чай и гледах как светлините в апартамента на Мария примигват – знак, че и тя е там, сама със спомените си.

Една сутрин, докато излизах за работа, видях линейка пред входа. Сърцето ми подскочи – нещо се беше случило. Видях Мария, бледа и разтреперана, да стои до вратата си. Дъщеря ѝ, малката Катя, лежеше на носилката, а лекарите бързаха да я вкарат в колата. Без да се замисля, хукнах към Мария.

– Какво стана? – попитах, гласът ми трепереше.

Тя ме погледна с очи, пълни със сълзи, и прошепна:

– Катя… припадна. Не мога да я събудя…

В този момент всичко, което ни беше разделяло, изчезна. Прегърнах я, а тя се разплака на рамото ми. Стояхме така, докато линейката изчезна зад ъгъла. После седнахме на стълбите, мълчаливо, но вече не бяхме врагове.

След този ден започнахме да си говорим. Първо плахо, после все по-открито. Разказвахме си за децата, за болките и радостите, за самотата, която ни беше смачкала. Мария ми призна, че след смъртта на мъжа ѝ се е чувствала изгубена и че нашата кавга я е наранила повече, отколкото е искала да признае.

– Знаеш ли, Ваня, – каза ми тя една вечер, докато пиехме кафе на балкона, – ако можех да върна времето назад, никога нямаше да ти кажа онези думи. Но тогава бях ядосана, горда… и уплашена.

– И аз, Мария. Толкова години изгубихме заради една глупост. Колко ли хубави моменти сме могли да споделим?

Дъщеря ѝ Катя се оправи, но болката от пропуснатите години остана. Започнахме да празнуваме заедно именни дни, да си помагаме с дребни неща – кой ще полее цветята, кой ще вземе пратката от пощата. Съседите ни гледаха с изненада – всички знаеха за нашата вражда. Един ден, докато разхождахме кучетата си в парка, една от съседките, леля Сийка, ни спря:

– Е, момичета, най-накрая ли се сдобрихте? Време беше! Животът е кратък, не си струва да се карате за глупости.

Засмяхме се, но в очите ни имаше тъга. Защото знаехме, че никога няма да върнем онези двайсет години. Често се питах какво ли щеше да бъде, ако бях направила първата крачка по-рано. Колко ли вечери щяхме да прекараме заедно, колко ли сълзи щяхме да си спестим?

Една вечер, докато седяхме на балкона и гледахме залеза над тепетата, Мария въздъхна:

– Ваня, мислиш ли, че можем да наваксаме изгубеното време?

Погледнах я и се усмихнах тъжно:

– Не знам, Мария. Но можем да се опитаме. Поне сега знаем, че не сме сами.

Скъпи читатели, случвало ли ви се е да изгубите приятелство или близък човек заради гордост или стара обида? Може ли някога да се навакса изгубеното време, или трябва просто да се научим да прощаваме и да продължаваме напред?