Горчивата цена на доверието: Историята на една дъщеря и нейната майка

– Мамо, пак ли ти е зле? – гласът ми трепереше по телефона, докато гледах последните си левове в портмонето. Беше средата на месеца, а аз вече нямах пари за храна. Но това нямаше значение – важното беше майка ми да е добре.

– Да, Цвети, пак ме боли кръста. Лекарят каза, че трябва да си купя нови лекарства. Скъпи са, миличка, но какво да правя? – чу се хрипливият ѝ глас.

– Ще ти преведа още сто лева днес. Само се пази, моля те. – затворих очи и стиснах зъби. Знаех, че ще трябва да пропусна някоя сметка или да ям филии със сол до края на месеца, но не можех да я оставя така.

Така беше всеки месец. Работех като касиерка в малък супермаркет в Люлин, сменях се по дванайсет часа, а после броях стотинките си. Всичко за майка ми – тя беше всичко, което имах след като баща ми почина преди пет години. Тогава тя рухна напълно, а аз поех грижата за нея.

Сестра ми Мария живееше в Германия и рядко се обаждаше. „Ти си по-близо, Цвети, ти ще се оправиш“, казваше тя и затваряше темата. Останах сама с майка ни и с нейните болежки.

Но нещо започна да ме гложди. Веднъж, докато бях при нея в Плевен за уикенда, забелязах нова чанта на масата – скъпа, маркова. Майка ми никога не е имала такива неща.

– Откъде е тази чанта? – попитах я уж нехайно.

– А, подарък от съседката Лиляна. Тя има много такива, омръзват ѝ бързо – отвърна майка ми и избягна погледа ми.

Видях още нови дрехи в гардероба ѝ, а в кухнята – скъпи деликатеси. Не можех да повярвам на очите си. Седнах до нея и я погледнах право в очите.

– Мамо, кажи ми истината. Къде отиват парите, които ти пращам? Наистина ли ги даваш за лекарства?

Тя замълча дълго. Въздухът между нас натежа.

– Цвети… Не всичко отива за лекарства. Понякога си купувам нещо за мен… Знаеш ли колко е самотно тук? Искам да се почувствам жива поне малко…

Гласът ѝ беше тих, почти детски. В този момент сякаш видях не майка си, а едно уплашено момиче.

– А защо не ми каза? Защо ме лъжеш? Аз се лишавам от всичко…

– Не исках да те тревожа. Ти вече правиш толкова много…

Излязох навън и се разплаках на стълбите. Чувствах се предадена и глупава. Всички тези години лишения… За какво? За една лъжа?

Върнах се в София с тежко сърце. Дните минаваха бавно, а аз вече не можех да говоря с майка си както преди. Чувствах се празна и ядосана.

Една вечер Мария ми се обади по Viber.

– Цвети, какво става? Майка каза, че си била странна последния път.

– Знаеш ли къде отиват парите ни? – попитах я рязко.

– Какво имаш предвид?

Разказах ѝ всичко. Мария замълча дълго.

– Може би и тя има нужда от нещо повече от лекарства… Може би сме я оставили сама прекалено дълго.

– А аз? Аз не съм ли сама? – избухнах аз.

Дълго време не можех да простя на майка си. Всяка вечер мислех за това – дали любовта към родителите ни трябва да е безусловна? Дали жертвите ни имат смисъл, ако са изградени върху лъжа?

С времето започнах да разбирам – майка ми не е само болна жена, тя е човек с мечти и нужди. Но болката от предателството остана.

Сега вече ѝ помагам по-малко и повече мисля за себе си. Понякога се чудя: ако бях разбрала по-рано истината, щях ли да постъпя различно? Или доверието винаги струва толкова скъпо?

Кажете ми – вие бихте ли простили такава лъжа? Или има неща, които никога не се забравят?