„Никой друг не може да ги гледа освен теб“: Молбата на дъщеря към майка си

Мария седеше на ръба на леглото си, с глава в ръцете. Шумът от хола беше оглушителен. Нейните близнаци, Иван и Георги, отново бяха в действие. Те бяха само на шест години, но енергията им изглеждаше безгранична и поведението им неконтролируемо. Тя чу звук от нещо, което се разбива на пода, последван от неоспоримия плач на друго дете.

„Мамо, трябва да направиш нещо!“ умоляваше дъщеря й, Елена, стояща на прага. На дванадесет години, Елена беше зряла за възрастта си и често помагаше с по-малките си братя. Но дори и тя имаше своите граници.

„Никой друг не може да ги гледа освен теб,“ продължи Елена с отчаяние в гласа си. „Отново нараняват други деца.“

Мария въздъхна дълбоко и стана от леглото. Усети тежестта на изтощението във всяка стъпка, докато се отправяше към хола. Сцената, която я посрещна, беше пълна с хаос. Иван стоеше на масичката за кафе, размахвайки играчка меч, докато Георги гонеше друго дете из стаята с пластмасов динозавър. Другите родители на срещата за игра гледаха със смесица от ужас и съжаление.

„Съжалявам,“ промълви Мария на една от майките, чието дете сега плачеше на пода. „Не исках това да се случи.“

Майката се усмихна стиснато и бързо събра детето си, правейки бърз изход. Мария знаеше какво означава този поглед. Беше същият поглед, който беше виждала безброй пъти преди — осъждане, смесено с облекчение, че това не е техният проблем.

„Добре, момчета, стига толкова!“ извика Мария над шума. Но думите й останаха нечувани. Иван и Георги бяха изгубени в собствения си свят, невнимателни към хаоса, който причиняваха.

Елена се намеси, опитвайки се да помогне. „Иван, Георги, спрете! Наранявате хора!“ извика тя, но братята й просто се засмяха и продължиха своята ярост.

Мария усети как сълзи напират в ъглите на очите й. Беше опитала всичко — наказания, отнемане на играчки, дори консултация с детски психолог — но нищо не изглеждаше да работи. Момчетата бяха като малки урагани, оставяйки разрушение след себе си където и да отидат.

„Защо не можеш да контролираш децата си?“ най-накрая изрече един от другите родители, неспособен да задържи повече своето разочарование.

Мария усети как срамът се изкачва по врата й. „Правя всичко възможно,“ каза тя слабо, но дори тя вече не вярваше в това.

Срещата за игра приключи внезапно, когато родителите бързо събраха децата си и напуснаха. Мария остана стояща в средата на хола си, който сега изглеждаше като бойно поле. Играчките бяха разпръснати навсякъде и лампа лежеше счупена на пода.

Елена се приближи до нея и я прегърна силно. „Не е твоя вина, мамо,“ прошепна тя.

Но Мария не можеше да се отърве от усещането, че е така. Тя беше провалила като майка, неспособна да контролира собствените си деца или да осигури безопасна среда за другите.

Докато почистваше бъркотията, не можеше да не мисли за това, което Елена беше казала по-рано: „Никой друг не може да ги гледа освен теб.“ Това беше вярно. Съпругът й работеше дълги часове и рядко беше вкъщи. Родителите й живееха в друг град и нямаше близки приятели или семейство наблизо, които да помогнат.

Дните се превърнаха в седмици и ситуацията не се подобри. Ако нещо друго, стана по-зле. Поведението на момчетата стана по-непредсказуемо и агресивно. Започнаха да имат проблеми в училище и Мария получаваше почти ежедневни обаждания от техните учители.

Една вечер след особено тежък ден Мария се озова седнала сама в затъмнения хол. Момчетата най-накрая спяха и Елена беше в стаята си и правеше домашни. Чувстваше се напълно победена.

Тя взе телефона си и набра номер, който избягваше месеци наред — офиса на детския психолог.

„Здравейте, доктор Петров? Това е Мария Иванова. Имам нужда от помощ,“ каза тя със счупен глас.

Когато затвори телефона, знаеше че това е само началото на дълго и трудно пътуване. Нямаше да има бързи решения или лесни изходи. Но заради децата си — и заради себе си — трябваше да опита.