Собствената ми дъщеря ме бутна от скалата

„Мамо, стига вече! Не разбираш ли, че ми пречиш?“ – гласът на дъщеря ми Елица ехтеше в ушите ми, докато стояхме на ръба на скалата над морето край Тюленово. Вятърът разрошваше косата ѝ, а очите ѝ бяха пълни с гняв, който не можех да разпозная. „Ели, моля те, нека поговорим. Не искам да се караме…“ – опитах се да я хвана за ръката, но тя рязко я дръпна.

„Винаги си мислела, че знаеш кое е най-добре за мен! Винаги си ме контролирала! Омръзна ми!“ – извика тя и изведнъж усетих силен тласък в гърдите. За миг всичко се завъртя, небето и морето се сляха, а после дойде болката. Ударих се в камъните, чух как нещо в мен се чупи, а после всичко потъна в чернота.

Когато отворих очи, не можех да помръдна. Вкусът на кръв в устата ми беше остър, а дъхът ми накъсан. Над мен се наведе мъжът ми, Иван. Очите му бяха пълни със сълзи, но гласът му беше твърд: „Мария, преструвай се, че си мъртва. Моля те, заради нас двамата.“

Не разбирах. Защо трябва да се преструвам? Защо Елица… нашата Елица… би направила нещо такова? Винаги съм се гордяла с нея – отличничка, приета в Софийския университет, умна, красива, с добро сърце. Или поне така си мислех. Къде сбъркахме?

Чух стъпки горе, после гласът на Елица: „Свърших ли го? Свърших ли го най-после?“ Иван излезе от укритието си и извика: „Ели, какво направи?! Защо?!“ Тя се разплака, но в гласа ѝ нямаше разкаяние, само облекчение: „Трябваше да го направя! Не можех повече! Тя ми съсипа живота! Вие двамата…“

Сълзите ми се смесиха с кръвта по лицето ми. Не можех да повярвам, че това дете, което съм носила девет месеца, което съм люляла, когато беше болно, което съм учила да кара колело, сега стои горе и се радва, че ме няма. Какво съм пропуснала? Кога се превърна в мой враг?

Иван слезе при мен, колкото можа по-бързо. „Мария, трябва да се преструваш, че си мъртва. Ако разбере, че си жива, ще довърши започнатото. Ще извикам линейка, но трябва да издържиш.“

Стиснах зъби и се опитах да не издам нито звук. Болката беше непоносима, но страхът беше по-голям. Какво ще стане с нас? Как ще живеем след това?

Докато чакахме линейката, в главата ми се завъртяха всички спомени – първият учебен ден на Елица, първото ѝ влюбване, скандалите ни заради избора ѝ на приятели, заради това, че искаше да учи изкуство, а не право, както настоявахме с Иван. Винаги съм мислела, че го правя за нейно добро. Че я пазя от грешки. Но може би съм я задушила. Може би съм я наранила повече, отколкото съм предполагала.

Когато пристигнаха лекарите, Иван им прошепна истината. Полицията дойде след тях. Елица не се опита да избяга. Стоеше на ръба на скалата, гледаше морето и плачеше. „Мамо, прости ми…“ – каза тихо, когато я отведоха. Но аз не можех да ѝ простя. Не тогава.

Минаха месеци. Лежах в болницата, учех се отново да ходя, а Иван идваше всеки ден. Говорехме малко. Болката между нас беше по-голяма от физическата. Веднъж го попитах: „Къде сбъркахме, Иване?“ Той само поклати глава: „Може би никога не сме я слушали истински. Може би сме слушали само себе си.“

Елица беше осъдена за опит за убийство. В съдебната зала не ме погледна нито веднъж. Аз също не можех да я гледам. Всяка вечер се питах: ако можех да върна времето назад, щях ли да бъда по-добра майка? Щях ли да я разбера по-добре? Или щях пак да настоявам на своето, да я тласкам към мечтите, които не са нейни?

Сега, когато вече мога да ходя, но сърцето ми е разбито, се чудя: има ли прошка за такива неща? Може ли една майка да прости на детето си, че е опитало да я убие? Или вината е моя, че не съм я обичала по начина, от който тя е имала нужда?

Кажете ми, вие бихте ли простили? Или има неща, които никога не се забравят?