Тайната ми заплата и цената на истината

– Не мога да повярвам, че пак сме на ръба! – изкрещя Петър, докато хвърляше празния портфейл на масата. – Къде отиват всички пари, Мария?

Стоях до прозореца и стисках чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя. Вече беше късно вечерта, а дъщеря ни спеше в съседната стая. Сърцето ми блъскаше в гърдите, защото знаех, че той има право. Отново бяхме останали с шепа стотинки до края на месеца. Но този път вината не беше само негова.

Преди три месеца получих повишение в счетоводната фирма, където работя. Заплатата ми скочи двойно – нещо нечувано за нашия малък град. Първоначално исках да споделя с Петър, но си спомних какво стана миналия път, когато получих бонус – веднага купи нов телевизор и изведнъж парите пак не стигаха. Той живееше ден за ден, точно като майка си – леля Гинка, която всеки месец взимаше заем от пенсията си, за да си купи нови пердета или да черпи съседките с кафе.

– Не знам, Петре. Всичко поскъпна – измънках и се обърнах към него. – Плащаме сметки, храна, детска градина…

Той ме изгледа подозрително:
– А ти нали каза, че ще ти вдигнат заплатата? Какво стана с това?

– Още не са ми казали – излъгах без да мигна.

В този момент усетих как между нас се издига невидима стена. Всяка вечер се прибирах по-късно, уж заради работа, а всъщност ходех до банката да внасям част от парите в отделна сметка. Исках да имаме резерв за черни дни. Омръзна ми да живеем на висока нога една седмица след заплата, а после да ядем макарони и кренвирши до края на месеца.

Една събота Петър дойде вкъщи по-рано от обикновено. Намери банковото извлечение на бюрото ми.

– Какво е това? – гласът му трепереше от гняв и обида.

– Петре… Мога да обясня…

– Ти си крила от мен! Крила си! – той размаха листа пред лицето ми. – Защо? Не сме ли семейство? Не трябва ли да се подкрепяме?

Опитах се да му обясня:
– Просто исках да спестим нещо! Винаги харчим всичко…

– Значи аз съм виновен? – прекъсна ме той. – Ти не ми вярваш! Мислиш ме за безотговорен като майка ми!

Замълчах. Знаех, че ако кажа нещо повече, ще избухне още по-силно. Той започна да събира дрехите си в куфар. Дъщеря ни се събуди и започна да плаче. Петър я прегърна набързо и излезе, без да каже нито дума повече.

Остана тишина. Само тиктакането на часовника и тихите хлипания на детето изпълваха апартамента.

На следващия ден майка му ми звънна:
– Марийче, какво сте направили на момчето ми? Прибра се при мен като пребито куче! Как можа така?

Не знаех какво да кажа. Винаги съм била „добрата снаха“, която мълчи и търпи. Но този път не можех да се преструвам.

– Госпожо Гинке, опитах се да направя най-доброто за всички ни…

– Най-доброто? Да криеш пари от мъжа си? Това ли е семейство?

Затворих телефона със сълзи на очи. През следващите дни Петър не се обади. Дъщеря ни питаше къде е татко й. Аз й казвах, че е на работа.

Колежките ми забелязаха, че нещо не е наред.
– Мария, добре ли си? – попита ме Катя един ден на обяд.
– Не знам… Може би сбърках – признах си аз.
– Не си сама – каза тя тихо. – И аз крия от моя мъж колко харча за себе си… Всички го правим понякога.

Но аз знаех, че моето беше повече от дребна лъжа. Беше предателство към човека, когото обичах.

След седмица Петър се върна само за да вземе още дрехи.
– Ще подам молба за развод – каза студено.
– Моля те… Не го прави заради детето…
– Не мога да живея с човек, който не ми вярва.

Останах сама в празния апартамент. Парите в банковата сметка вече нямаха никакво значение. Всяка вечер гледах снимките ни от морето и се питах: ако бях казала истината навреме, щяхме ли сега да сме заедно? Или просто щяхме да се караме още по-често?

Сега ви питам вас: заслужаваше ли си тази тайна? Може ли едно семейство да оцелее без доверие?