Тайните съобщения: Истината, която разруши семейството ми

„Станислав, пак ли не можеш да спиш?“, прошепна Мария, докато лежеше до мен в тъмната спалня. Главата ми пулсираше, а мислите ми се блъскаха една в друга като вълни в бурно море. „Главата ме боли, ще ида да потърся аналгин“, измърморих и станах, опитвайки се да не я събудя напълно.

Кухнята беше осветена само от уличната лампа отвън. Докато ровех в шкафа за лекарства, погледът ми попадна на телефона на Мария, оставен небрежно до купата с ябълки. Знаех, че не е редно, но нещо вътре в мен ме глождеше от седмици – онова усещане, че нещо не е наред. Взех телефона й с треперещи ръце. „Стига глупости, Станислав!“, казах си наум. Но пръстите ми вече отключваха екрана.

Първото съобщение, което видях, беше от някой си „Иво – работа“. „Липсваш ми… Кога пак ще се видим?“, пишеше той. Сърцето ми се сви. Превъртях нагоре – разговорът беше пълен с думи, които никога не бях чувал от Мария през последните години: „Обичам те“, „Ти си моят свят“, „Само с теб се чувствам жива“.

Стоях в тъмното, с телефона в ръка и усещах как целият ми свят се разпада. Чувах как Мария диша спокойно в спалнята, а аз се чудех дали изобщо я познавам. В този момент разбрах – няма връщане назад.

На следващия ден трябваше да сме щастливи – бяхме на море с нашите приятели Петър и Деси. Всички се смееха, играеха волейбол на плажа, а аз гледах Мария как се усмихва на всички, освен на мен. Опитвах се да се държа нормално, но всяка нейна дума ми звучеше фалшиво. Петър ме потупа по рамото: „Братле, всичко наред ли е? Изглеждаш като пребит.“

„Да, просто не съм спал добре“, излъгах.

Вечерта седнахме на терасата с по чаша ракия. Мария ме погледна с онзи неин поглед – уж загрижен, а всъщност далечен. „Станиславе, какво има?“, попита тихо.

„Ти ще ми кажеш ли истината или да ти покажа какво намерих?“, изстрелях аз, без да мога повече да се преструвам.

Тя пребледня. „Не знам за какво говориш.“

„За Иво говоря! За всички онези съобщения! Как можа?“

Мария се разплака. „Не исках да те нараня… Не знам как стана… Чувствах се самотна… Ти все работеше…“

„И това оправдава ли всичко?“, гласът ми трепереше от гняв и болка.

Приятелите ни чуха скандала и излязоха на терасата. Деси хвана Мария за ръката: „Хайде вътре…“ Петър ме гледаше безмълвно.

Останах сам с мислите си. Спомних си първата ни среща – как я чаках пред Народния театър с букет карамфили. Как се смеехме до късно през нощта по пейките в Борисовата градина. Как мечтаехме за дом и деца…

В следващите дни Мария опитваше да говори с мен, но аз вече бях друг човек. Всяка нейна дума беше като нож в гърдите ми. Не можех да простя. Не можех да забравя.

Върнахме се в София и още същата вечер й казах: „Подавам молба за развод.“

Тя плака цяла нощ. Аз стоях в хола и гледах снимките ни от сватбата – усмихнати, млади, вярващи в бъдещето. Как стигнахме дотук? Кога спряхме да си говорим истински?

Майка ми дойде на следващия ден. „Сине, сигурен ли си? Всички имат трудности…“

„Мамо, тя ме предаде. Не мога да живея така.“

Баща ми само кимна тежко: „Понякога е по-добре да си тръгнеш навреме.“

Дните след това минаха като в мъгла. Колегите ми питаха защо съм толкова мълчалив. Приятелите ни избраха страни – някои подкрепиха мен, други нея.

Мария се изнесе след две седмици. Апартаментът беше празен и студен без нея – но поне вече можех да дишам.

Сега стоя тук, пиша тази история и се чудя – можеше ли да предотвратя всичко това? Ако бях говорил повече с Мария? Ако бях забелязал по-рано знаците?

Кажете ми – заслужава ли си доверието втори шанс или има грешки, които никога не могат да бъдат простени?