Вината на Мария: Дъхът на чуждото – История от Пловдив

– Как можа? – гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха ръба на масата така силно, че кокалчетата ми побеляха. В стаята миришеше на печени чушки и прясно изпечен хляб, но въздухът беше тежък от неизречени думи. Баща ми, Георги, седеше срещу мен с наведена глава, а майка ми, Снежана, се опитваше да скрие сълзите си зад чашата с вино. Брат ми, Петър, гледаше встрани, сякаш стената беше по-интересна от това, което се случваше пред очите му.

– Мария, нека поговорим спокойно – прошепна майка ми, но аз вече не можех да се спра. Сърцето ми туптеше лудо в гърдите.

– Спокойно ли? След всичко? След като разбрах, че татко има друга жена? Че цялата тази година сте го крили от мен? – думите излизаха като куршуми. В този момент осъзнах, че детството ми е приключило. Че вече няма връщане назад.

Баща ми вдигна глава. Очите му бяха уморени, по-стари от преди седмица, когато още вярвах, че сме нормално семейство. – Мария, не исках да те нараня. Не исках никого да нараня.

– А мен попита ли ме? Попита ли ме как ще се чувствам, когато разбера, че си предал мама? Че си предал всички ни?

Майка ми избухна в плач. Петър стана рязко и излезе от стаята. Останахме само аз и баща ми. Тишината беше оглушителна.

– Мария… – започна той, но аз го прекъснах.

– Не искам да слушам оправдания. Искам само истината. Колко време?

– Година и половина – прошепна той.

Светът ми се срина. Всичко, което бях градяла в съзнанието си за нашето семейство, се оказа лъжа. В този момент си спомних за всички онези вечери, когато баща ми закъсняваше от работа, за всички командировки до София или Варна. За всички пъти, когато майка ми стоеше до прозореца и чакаше.

– Защо? – попитах тихо.

– Не знам – каза той. – Просто се случи. Бях самотен…

– Самотен? В нашия дом? С нас?

Той не отговори. Само наведе глава и започна да върти халката на пръста си.

След тази вечер нищо вече не беше същото. Майка ми спря да готви любимите ни ястия. Петър почти не се прибираше у дома. Аз се затворих в стаята си и започнах да пиша дневник – единственото място, където можех да излея болката си.

Седмици наред вкъщи цареше ледена тишина. Майка ми отслабна драстично. Веднъж я чух как плаче в банята и шепне: „Какво направих погрешно?“

Опитах се да говоря с нея:
– Мамо, ти не си виновна.
– Не знам, Мария… Може би ако бях по-внимателна… Ако не работех толкова много…
– Не! Той е направил избора си.

Тя ме прегърна силно и за първи път усетих колко е крехка.

Един ден баща ми дойде при мен в стаята:
– Мария, ще замина за известно време при леля ти в Бургас. Мисля, че така е най-добре за всички ни.
– Това ли е решението ти? Да избягаш?
– Не бягам… Просто… трябва да помисля.

Когато тръгна с куфара си по стълбите, майка ми стоеше на прага и го гледаше с празен поглед. Петър не беше у дома. Аз стоях до прозореца и се чудех дали някога ще можем пак да бъдем семейство.

Минаха месеци. Майка ми започна да работи повече – прие допълнителни смени в болницата. Петър се премести при приятелката си и почти не се обаждаше. Аз завърших гимназията с отличие, но никой не празнуваше успеха ми.

Една вечер майка ми донесе бутилка червено вино и две чаши.
– Знам, че не е повод за празнуване – каза тя с тъжна усмивка – но ти заслужаваш поне една вечер да бъдеш щастлива.

Пихме мълчаливо. После тя каза:
– Мислиш ли някога да му простиш?
– Не знам – отвърнах аз. – Може би някой ден… но още боли твърде много.

В този момент телефонът ми звънна – беше баща ми. Не вдигнах.

Сега, година по-късно, живея сама в малък апартамент под тепетата. Работя като учителка по литература и всеки ден гледам децата в очите и се чудя дали някое от тях не носи същата болка като мен.

Понякога вечер сядам на балкона с чаша вино и си мисля за онзи ден – денят, в който семейството ни се разпадна. Мога ли някога да простя? Или вината ще остане завинаги между нас като невидима стена?

Какво бихте направили на мое място? Може ли човек да прости предателството на най-близките си?