„Татко, време е да продължим напред. Нека продадем къщата и започнем на чисто“

Слънцето залязваше, обгръщайки старата къща в София с топла светлина. Скърцащите дъски и познатият аромат на старо дърво бяха утешителни за Иван, който бе прекарал целия си живот в тези стени. Но сега, стоейки в хола със сина си, Петър, той усещаше буря на хоризонта.

„Татко, трябва да поговорим,“ започна Петър, гласът му беше стабилен, но с нотка на колебание.

Иван въздъхна, вече усещайки накъде отива този разговор. „Отново ли става въпрос за къщата? Мария ли те подтикна към това?“

Петър поклати глава, опитвайки се да запази спокойствие. „Не, татко. Това идва от мен. Знам колко много означава това място за теб, но вече е твърде голямо за теб. А с пазара какъвто е, продажбата може наистина да ни помогне и на двамата.“

Иван се обърна към прозореца, гледайки градината, която покойната му съпруга бе поддържала с такава грижа. „Тази къща е повече от тухли и хоросан, Петре. Тук с майка ти изградихме живота си. Тук ти израсна.“

„Знам, татко,“ отвърна меко Петър. „Но също така е много работа за теб да я поддържаш сам. А Мария и аз… ние се борим да спестим за първоначална вноска за наш собствен дом.“

Споменаването на Мария накара Иван да се намръщи. Никога не беше успял да се сближи с невестата си, намирайки я за твърде мнителна и модерна за вкуса му. „Значи това е? Искаш да продам, за да можете с Мария да си купите къща?“

Петър прокара ръка през косата си, изтощен. „Не става въпрос само за нас, татко. Става въпрос и за теб. Можеш да се преместиш в по-малко място, нещо по-лесно за управление. Ще имаш повече време да правиш нещата, които обичаш.“

Иван се обърна обратно към сина си, очите му изпълнени със смес от гняв и тъга. „Обичам тази къща, Петре. Това е моят дом.“

„И винаги ще бъде,“ каза нежно Петър. „Но понякога трябва да се откажем от миналото, за да направим място за бъдещето.“

Тишината, която последва, беше тежка, изпълнена с неизказани думи и емоции, които никой от тях не знаеше как да изрази. Иван се чувстваше разкъсан между тежестта на традицията и реалността на настоящата си ситуация.

„Просто помисли за това, татко,“ каза най-накрая Петър, прекъсвайки тишината. „Това е всичко, което искам.“

Иван кимна бавно, макар сърцето му да не беше в това. Гледаше как Петър напуска стаята, оставяйки го сам с мислите и спомените си.

Когато нощта настъпи, Иван се разходи из къщата, докосвайки стените и прокарвайки пръсти по износеното перило. Всяко скърцане на дъските сякаш отекваше със спомени за смях и любов, за семейни събирания и тихи вечери край огъня.

Знаеше, че Петър е прав в някои отношения; къщата вече беше твърде много за него. Но продажбата й се чувстваше като загуба на част от себе си, част от която не беше готов да се откаже.

В крайна сметка Иван се озова седнал в любимото си кресло, гледайки към празната камина. Решението тежеше върху него и осъзнаваше, че независимо какво избере, нещо ще бъде загубено.

Къщата стоеше тиха около него, свидетелство за добре изживян живот, но сега на кръстопът. И докато Иван седеше там сам в затъмняващата се стая, не можеше да се отърве от усещането, че някои краища са неизбежни, независимо колко много бихме искали обратното.