Изоставен в първия си ден: Историята на Емил и битката му за обич

– Не го пипай, ще се заразиш! – изкрещя едно момче в двора на дома, докато се опитвах да се присъединя към играта на топка. Бях на осем и вече знаех, че съм различен. Не защото исках, а защото всички около мен ми го напомняха всеки ден. Казвам се Емил. Роден съм в Пловдив, но не помня нищо от първите си дни – само че майка ми ме е оставила в родилното, защото съм имал рядко генетично заболяване. Никога не съм я виждал. Никога не съм чувал гласа ѝ. Само една медицинска бележка и подписът ѝ под формуляра за отказ.

В дома за деца всички имахме свои истории, но моята беше белязана от болестта. Лекарите казваха „Синдром на Марфан“, но за децата това значеше само „странен“, „слаб“, „различен“. Всяка сутрин се будех с болка в ставите, а вечер заспивах с мисълта, че никой няма да ме вземе у дома си. Веднъж чух лелката Мария да казва на новата възпитателка:

– Този Емил… трудно ще го осиновят. Кой ще иска болно дете?

Тогава разбрах, че съдбата ми е предрешена. Но не спрях да мечтая. Мечтаех за майка, която ще ме гушка, когато имам температура. За баща, който ще ме научи да кара колело. За брат или сестра, с които ще се караме за последното парче баница.

Веднъж, когато бях на десет, дойде семейство от София. Гледаха ме дълго, задаваха въпроси на директорката. Сърцето ми туптеше лудо – може би това са моите хора! Но когато разбраха за болестта ми, лицата им помръкнаха.

– Съжаляваме, но търсим здраво дете – каза жената тихо и ме погали по главата.

Тогава разбрах какво значи да си невидим. Да си тук, но никой да не те вижда истински.

Годините минаваха. Приятелите ми от дома идваха и си отиваха – някои ги осиновяваха, други бягаха, трети просто изчезваха в системата. Аз оставах. Всяка Коледа гледах през прозореца как другите деца получават подаръци и писма от семейства. Аз получавах само лекарства и обещания за „по-добро бъдеще“.

На шестнайсет вече бях свикнал с болката – не само физическата, а онази другата, която те кара да се чувстваш излишен. Започнах да пиша стихове в една стара тетрадка:

„Аз съм сянка без име,
сърце без дом,
мечта без криле.“

Един ден в дома дойде нов социален работник – Даниела. Беше млада, с топли очи и усмивка, която не изглеждаше фалшива.

– Емо, защо не опиташ да кандидатстваш за стипендия? – попита тя веднъж, докато ми помагаше с домашните.

– Кой ще даде пари на някой като мен? – отвърнах горчиво.

– Ти си умен и талантлив. Болестта не определя кой си.

За първи път някой повярва в мен повече, отколкото аз самият. С нейна помощ кандидатствах за стипендия по литература и… я спечелих! Това беше първият път, когато почувствах, че мога да бъда повече от „онова болно дете от дома“.

Но животът не е приказка. На осемнайсет трябваше да напусна дома. Дадоха ми малка стая в общежитие за младежи без родители и 200 лева социална помощ на месец. Първата нощ плаках като дете – самотата беше оглушителна.

Работех каквото намеря – чистач в супермаркет, разносвач на пици… Хората често ме гледаха със съжаление или недоверие. Веднъж шефът ми каза:

– Емо, ти си добър момък, ама хората се плашат от теб… Не можеш ли да изглеждаш малко по-нормално?

Тогава разбрах – обществото не прощава различието.

С времето намерих приятели – други като мен, които са минали през системата. Събирахме се вечер в парка до гарата и си разказвахме истории за изгубени родители и несбъднати мечти. Понякога някой плачеше, друг псуваше съдбата… Но всички търсехме едно – обич и приемане.

Сега съм на двадесет и пет. Работя като библиотекар в читалище в Пловдив и пиша стихове под псевдонима „Сянката“. Все още усещам болката в ставите всяка сутрин. Все още понякога се питам защо майка ми ме е оставила. Но вече знам – не съм виновен за това кой съм.

Понякога виждам майки с деца в парка и се чудя: дали някога ще мога да простя? Дали някой ден ще бъда приет такъв, какъвто съм?

А вие… бихте ли могли да обикнете някого като мен? Или страхът от различното винаги ще бъде по-силен от любовта?