Дъщеря ми почти роди на плота: История за слепите приоритети и болката в българското семейство

„Мамо, не сега, моля те…“ – гласът на дъщеря ми Елица трепереше, докато се опитваше да разбърка манджата в тенджерата. Влязох в кухнята без да почукам, защото нещо в гласа ѝ по телефона ме беше разтревожило. Мирисът на прегорял лук се смесваше с острата миризма на страх. Елица беше бледа, потта се стичаше по челото ѝ, а ръцете ѝ трепереха толкова силно, че лъжицата едва не падна на пода.

– Ели, какво правиш?! – извиках, като я хванах за раменете. – Ти си в деветия месец! Защо не си легнала?

Тя се опита да се усмихне, но устните ѝ само потрепнаха.

– Трябва да сготвя за Петър… Обещах му мусака…

Погледнах към хола. Петър, зет ми, седеше разплуто на дивана, с дистанционното в ръка, вперен в телевизора. По лицето му нямаше и следа от тревога. Футболният мач беше по-важен от всичко друго.

– Петре! – изкрещях. – Жена ти ражда!

Той се обърна бавно, сякаш го бях прекъснала от нещо свещено.

– Ама тя каза, че ще сготви… – промърмори той.

В този миг нещо в мен се пречупи. Видях как дъщеря ми се опитва да бъде „добрата съпруга“, докато тялото ѝ вика за помощ. Сълзите напълниха очите ми, но ги преглътнах. Сега не беше време за слабост.

– Вземи чантата ѝ! Отиваме в болницата! – наредих аз.

Петър се размърда неохотно, а Елица се опита да протестира:

– Мамо, моля те… Не искам скандали…

– Скандал ли? Това е животът ти, Ели! – гласът ми излезе по-остър, отколкото исках. – Кога ще разбереш, че ти си важна?

Докато я водех към колата, тя тихо плачеше. През цялото време стискаше престилката си, сякаш това парче плат я държеше свързана с някаква сигурност.

В болницата лекарите ни посрещнаха с укорителни погледи.

– Защо сте чакали толкова? – попита акушерката.

Елица само наведе глава. Аз отговорих вместо нея:

– Защото трябваше да сготви вечеря.

В очите на жената проблесна разбиране и гняв едновременно. Тя хвана ръката на дъщеря ми и я поведе към родилната зала.

Останах сама в коридора. Петър седеше до мен, мълчалив и намусен. Не издържах:

– Знаеш ли какво можеше да стане? Можеше да изгубим и нея, и бебето! За една мусака!

Той само сви рамене.

– Така е свикнала… Майка ѝ винаги е готвила…

Тези думи ме удариха като шамар. Аз ли я научих да бъде тиха, послушна, винаги готова да угоди? Спомних си как я карах да помага вкъщи още от малка, как ѝ повтарях: „Жената трябва да държи семейството цяло.“ А кога ѝ казах, че тя самата е важна?

Часовете минаваха бавно. Всяка минута беше като нож в сърцето ми. Чувах писъците на други жени зад стената и си представях Елица – сама, уплашена, бореща се не само за живота на детето си, но и за правото си да бъде чута.

Когато най-сетне излязоха и ни казаха, че всичко е наред – че имам внучка! – почувствах облекчение, примесено с вина. Влязох при нея. Лежеше бледа, с тъмни кръгове под очите, но усмивката ѝ беше истинска за първи път от месеци.

– Мамо… – прошепна тя. – Извинявай…

Стиснах ръката ѝ.

– Не ти трябва да се извиняваш. Аз трябва да ти се извиня. За всичко.

Тя ме погледна учудено.

– За какво?

– За това, че те научих да бъдеш последна след всички останали. Че те карах да вярваш, че любовта значи жертва.

Сълзи потекоха по бузите ѝ. Прегърнах я силно.

На следващия ден Петър дойде с цветя и кутия шоколадови бонбони. Стоеше неловко до леглото ѝ.

– Извинявай… Не разбрах колко ти е било зле…

Елица го погледна дълго. В очите ѝ вече нямаше страх – само умора и решителност.

– Петре… Оттук нататък ще правим нещата различно. Аз няма да бъда само домакинята ти. Аз съм майка на детето ти и имам нужда от теб като партньор.

Той кимна объркано. Не знам дали разбра напълно думите ѝ, но за първи път видях у Елица сила, която досега беше скрита под пластове от „трябва“ и „не бива“.

Върнах се вкъщи и цяла нощ не мигнах. Мислех за всички жени около мен – майки, дъщери, съпруги – които всеки ден избират чуждите нужди пред своите собствени. Колко от нас са научили децата си да бъдат невидими? Колко пъти сме казвали „стискай зъби“, вместо „кажи какво чувстваш“?

Днес държа внучката си в ръце и си обещавам: ще я уча да бъде смела. Да казва „не“. Да знае, че е важна.

А вас питам: Кога ще спрем да възпитаваме дъщерите си да бъдат жертви? Кога ще ги научим да бъдат щастливи?