Дъщеря ми се върна при мен посред нощ: Истината, която разтърси живота ни

— Мамо, отвори! Моля те, бързо! — гласът ѝ беше пресипнал, почти неузнаваем. Сърцето ми заби лудо. Часовникът показваше 2:17 през нощта. Кой идва по това време? Само лоши новини се носят посред нощ. Притичах до вратата, босите ми крака залепваха по студения ламинат. Отворих и я видях — Мария, дъщеря ми, с разрошена коса, размазан грим и огромна синя чанта в ръце. На прага стоеше не жената, която изпратих преди години в новия ѝ дом, а уплашено момиче.

— Какво се е случило? — прошепнах, а гласът ми трепереше.

Тя не отговори веднага. Влезе вътре, остави чантата и се свлече на пода. В ръцете ѝ имаше нещо — сгънат лист хартия и… снимка. Познах я веднага — снимката на малката ѝ дъщеря, внучката ми Елица.

— Мамо… — започна тя, а сълзите ѝ се стичаха по бузите. — Не мога повече. Не мога да живея с него. Той… той ме удари тази вечер. За първи път пред детето.

Седнах до нея и я прегърнах. Чувствах се безсилна. Толкова години вярвах, че Мария е щастлива с Петър, че домът им е спокоен, че внучката ми расте в любов. А сега истината ме удари като шамар.

— Защо не си ми казала досега? — попитах я тихо.

— Срам ме беше… — прошепна тя. — Всички мислят, че сме перфектното семейство. А аз всяка вечер броя минутите до сутринта и се моля да не се ядоса за нещо дребно.

В този момент телефонът ѝ иззвъня. Петър. Мария го изгаси без да погледне.

— Ще дойде тук — казах аз. — Знаеш го.

— Не ме интересува! — извика тя изведнъж. — Не мога повече! Мамо, страх ме е за Елица! Днес я хвана за ръката толкова силно…

Гласът ѝ се прекърши. Прегърнах я по-силно. В този момент разбрах колко малко знаем за болката на най-близките си хора.

— Ще останеш тук. Колкото трябва — казах твърдо.

— Ами хората? Какво ще кажат съседите? Знаеш как е в нашия блок…

— Да казват каквото искат! Ти си ми дъщеря! — изкрещях почти истерично.

Тя се усмихна през сълзи.

— Благодаря ти, мамо…

През следващите дни апартаментът ни стана убежище. Елица спеше до мен, а Мария не излизаше от стаята си. Петър звъня няколко пъти, после започна да праща съобщения: „Върни се!“, „Ще ти простя!“, „Без теб съм нищо!“. Но после тонът му се промени: „Ще ти взема детето!“, „Ще видиш ти!“.

Мария трепереше всеки път щом чуеше стъпки по стълбите. Аз също не спях спокойно. В блока вече шушукаха: „Мария се върнала при майка си“, „Петър сам гледа апартамента“, „Детето плаче нощем“.

Една сутрин на вратата почукаха силно. Беше свекървата на Мария — леля Станка.

— Какво правиш сина ми на маймуна пред целия квартал? — кресна тя още от прага.

— Лельо Станке, моля те… — опита се да я спре Мария.

— Мълчи! Ти си виновна! Ако беше добра жена, Петър нямаше да се ядосва! Всички жени търпят!

Почувствах как кръвта ми кипва.

— Никой няма право да вдига ръка на жена си! — извиках аз.

Леля Станка ме изгледа злобно и тръгна да си тръгва, мърморейки: „Днешните момичета…“

След този ден Мария реши да подаде жалба в полицията. Беше ужасена, но знаеше, че няма връщане назад. Аз бях до нея във всяка крачка — от социалните до адвоката. Приятелките ми започнаха да избягват темата, някои дори ме упрекваха: „Защо разваляш семейството?“. Но аз вече не можех да мълча.

Всяка вечер гледах Елица как рисува с пастели и си мислех: какво бъдеще ще има това дете? Дали ще помни страха в очите на майка си или ще запомни смелостта ѝ?

Минаха месеци. Делото за развод беше тежко, Петър заплашваше, че ще ни съсипе живота. Но Мария издържа. Аз също.

Сега често се питам: колко още жени живеят в страх зад затворени врати? Колко майки като мен чакат посред нощ децата им да поискат помощ? И защо все още в България срамът е по-силен от болката?

Кажете ми, вие бихте ли замълчали или бихте застанали до детето си?