„Докога ще плащам за всичко?“ – Изповедта на една българка за парите и любовта

– Пак ли ти ще платиш, Ива? – гласът на майка ми пронизва тишината в кухнята, докато броя последните си банкноти пред касата на супермаркета. Вече не броя колко пъти съм чувала този въпрос – от нея, от приятелките си, дори от собственото си съзнание. Но този път, докато гледам как Петър, моят партньор от шест години, безгрижно разглежда промоциите на шоколадите, нещо в мен се пречупва.

Връщаме се вкъщи с две торби – едната тежи от продукти, другата от неизказани думи. Петър се усмихва: „Много хубави ябълки си взела!“, а аз стискам зъби. Не искам да развалям вечерта, но усещам как гневът ми се надига като буря над Черноморието през август.

Сядаме да вечеряме. Той разказва за новия си проект в офиса, а аз мислено смятам колко още мога да издържа така – да плащам сметките, храната, дори почивките ни. В началото беше друго: „Ще ти върна после“, „Сега съм малко на зор, но ще се оправя“. После обещанията станаха навик, а навикът – правило.

– Петре, може ли да поговорим? – прекъсвам го внезапно.
– Разбира се, какво има?
– Чувствам се… изморена. Все едно съм сама във връзката ни, поне що се отнася до парите.
Той въздъхва и вдига рамене:
– Знаеш, че не е нарочно. Просто сега не ми върви много…
– Но така е вече години! – гласът ми трепери. – Аз плащам наема, тока, храната… Дори подаръците за родителите ти!
Петър мълчи. Поглежда ме с онзи поглед, който винаги ме е разтапял, но сега само ме ядосва.
– Не искам да се караме за пари, Иве. Това са дреболии…
– Дреболии ли? За мен не са! – избухвам. – Чувствам се използвана.

Той става и излиза на балкона. Оставя ме сама с мислите ми и с празната чиния пред мен. Спомням си първите ни години заедно – как ходехме по концерти в Борисовата градина, как деляхме последната баница в неделя сутрин. Тогава парите нямаха значение. Но сега, когато животът ни притиска с кредити и сметки, всяка стотинка тежи като камък.

На следващия ден споделям с най-добрата си приятелка Мария. Срещаме се в малкото кафене до НДК.
– Иве, ти си луда! – казва тя. – Ако беше на мое място, щеше ли да търпиш това?
– Не знам… Обичам го.
– Любовта не плаща сметките! – отсича тя.

Вечерта Петър се прибира късно. Мирише на цигари и евтин парфюм.
– Извинявай за по-рано – казва тихо. – Просто… не знам как да го оправя.
– Може би трябва да започнеш от това да поемеш отговорност – отвръщам аз. – Не искам всичко да е на моите плещи.
Той кимва, но знам, че нищо няма да се промени. Виждам го в очите му – умората, примирението, може би дори срамът.

Минават седмици. Сметките растат, а заплатата ми изчезва още преди средата на месеца. Започвам да работя допълнително онлайн – преводи, писане на статии… Петър все по-често стои у дома без работа под претекст, че „търси нещо по-добро“.

Една вечер майка ми идва на гости. Сяда срещу мен и ме гледа строго:
– Дете мое, докога ще носиш всичко сама? Това ли заслужаваш?
– Не знам… – прошепвам. – Страх ме е да остана сама.
– По-страшно е да си сама в двама – казва тя и ме прегръща.

Започвам да забелязвам малките неща: как Петър никога не пита дали имам нужда от помощ; как винаги има пари за цигари или за бира с приятели, но не и за нас; как всеки разговор за пари завършва със скандал или мълчание.

Една сутрин намирам бележка на хладилника: „Излязох с момчетата. Ще се върна късно.“ До нея лежи празният ми портфейл. Сядам на масата и избухвам в сълзи. Чувствам се предадена от човека, когото най-много съм обичала.

В този момент телефонът звъни – Мария е:
– Иве, стига си плакала! Животът е твой! Ако той не те цени, цени себе си!

Събирам сили и започвам да мисля за себе си. Записвам се на курс по дигитален маркетинг, започвам да излизам повече с приятели. Постепенно усещам как тежестта върху гърдите ми намалява.

Една вечер Петър се прибира и ме заварва усмихната пред компютъра.
– Какво става? – пита подозрително.
– Работя по нов проект. Може би скоро ще мога да си позволя собствено жилище.
Той мълчи дълго:
– А аз?
– А ти? – повтарям аз. – Може би е време всеки да поеме своя път.

Тази вечер спя спокойно за първи път от години. На сутринта Петър си тръгва без много думи. Не плача. Чувствам се свободна.

Сега често се питам: защо толкова дълго търпях? Защо позволих любовта да ме заслепи за истината? Може ли една връзка да оцелее без равнопоставеност? А вие бихте ли простили такава несправедливост?