Думите на дъщеря ми ме разкъсаха: „Ти си почиваш, докато ние се давим в дългове“ – Пенсията не е само за нас

– Мамо, как можеш да си позволиш да ходиш на море, когато ние едва свързваме двата края? – думите на Мария пронизаха тишината в кухнята като нож. Седях срещу нея, с чаша кафе в ръка, а сърцето ми се сви. Беше неделя сутрин, слънцето се опитваше да пробие през пердетата, но в стаята беше мрачно.

Пенсионирах се преди шест месеца. След 38 години като учителка по български език и литература, най-накрая имах време за себе си. Със съпруга ми Иван бяхме спестявали всяка стотинка – отказвахме си нови дрехи, ремонти, дори почивки. Мечтаехме за това време – да пътуваме из България, да видим Рилските езера, да се разходим по морето през септември, когато няма тълпи.

Но ето ме тук – вместо да планирам следващото ни пътешествие, гледах дъщеря си как стиска устни и избягва погледа ми. Знаех, че не е лесно – тя и съпругът ѝ Петър имаха две деца, ипотека и кредити. Работеха много, но парите все не стигаха. Виждах умората в очите ѝ, но не очаквах упрека.

– Мария, цял живот сме работили за тази пенсия – опитах се да обясня. – Не сме взели нищо наготово.

– А ние? Ние не работим ли? – гласът ѝ трепереше. – Ти поне имаш сигурна пенсия. Аз не знам дали ще мога да платя тока този месец.

Иван мълчеше до прозореца. Познавам го – когато е ядосан или тъжен, се затваря в себе си. Знаех, че и той се чувства виновен. Вечер обсъждахме дали да помогнем на Мария с още пари, но нашите спестявания не са безкрайни. Ако сега дадем всичко, после кой ще ни помага?

– Мамо, не ти искам парите – каза тя по-тихо. – Просто… боли ме да гледам как си щастлива, а аз се задушавам.

Тези думи ме удариха по-силно от всяка молба за заем. Винаги съм вярвала, че децата трябва да са щастливи, а родителите – спокойни на старини. Но в България това рядко се случва. Пенсионерите гледат внуци, дават последните си пари за лекарства или сметки на децата си. А аз… аз исках малко радост за себе си.

Вечерта Иван ме прегърна:
– Не сме лоши родители, Нора. Просто времената са трудни.

Но аз не можех да спя. В главата ми се въртяха думите на Мария. Спомних си как като малка плачеше за нови обувки, а аз броях стотинките до заплата. Как ѝ обещавах по-добро бъдеще. А сега тя пак страда.

На следващия ден отидох до пазара. Срещнах съседката леля Пенка.
– Какво ти е, Норче? Изглеждаш пребледняла.
– Дъщеря ми… не може да си плати сметките. А аз се чувствам виновна, че искам да живея малко за себе си.
– Ох, мила моя – въздъхна тя. – Всички сме така. Моят син все ми звъни за пари. А пенсията ми стига само за хляб и лекарства.

Върнах се вкъщи още по-объркана. Иван беше сложил снимки от младостта ни на масата.
– Помниш ли как мечтаехме да видим Белоградчишките скали? – попита той.
– Помня… Но сега не мога да се радвам на нищо.
– Ако дадем всичко на Мария, ще ѝ помогнем ли истински? Или ще я направим още по-зависима от нас?

Думите му ме накараха да се замисля. Кога помощта става вредна? Кога родителската любов прераства във вина?

Седмица по-късно Мария пак дойде. Този път беше по-спокойна.
– Мамо… извинявай за онзи ден. Просто ми беше тежко.
Прегърнах я силно.
– Знам, мило мое. И аз страдам с теб.

Седнахме трите поколения на масата – аз, Иван, Мария и децата ѝ. Говорихме открито за парите, страховете и мечтите си. Решихме да помагаме един на друг според възможностите си – без упреци и обиди.

Но все още нося тази болка в себе си. Винаги ли родителят трябва да жертва всичко за децата си? Или имаме право поне малко да помислим за себе си?

Кажете ми – вие как бихте постъпили? Може ли човек да бъде щастлив на старини, ако децата му страдат?