Когато дъщеря ми се върна у дома с дете и тайна

— Мамо, моля те, не ме питай нищо сега — гласът на Мария трепереше, докато стискаше ръката на малкия Калоян. Беше късен октомврийски следобед, дъждът блъскаше по прозорците, а аз и съпругът ми Иван гледахме новините, когато звънецът прониза тишината. Отворих вратата и я видях — дъщеря ми, с детето и една препълнена чанта. Лицето ѝ беше бледо, очите — подпухнали от плач.

— Мария, какво става? Защо не се обади? Щяхме да дойдем да ви вземем! — изстрелях аз, а Иван само стоеше до мен, стиснал устни.

Тя само поклати глава и прошепна: — Развеждам се. Александър има друга жена. Не мога повече.

Сърцето ми се сви. Не знаех какво да кажа. Прегърнах я силно, а Калоян се притисна към мен. В този миг усетих как целият ни свят се разпада. Иван мълчеше, но видях как ръцете му треперят.

Вечерта мина в мълчание. Мария седеше на дивана, втренчена в една точка. Калоян заспа в скута ѝ. Аз приготвих чай и се опитах да я накарам да хапне нещо.

— Мамо, не мога да ям — прошепна тя. — Всичко ми е горчиво.

— Ще мине, Мария. Всичко ще мине — казах тихо, макар да не вярвах в думите си.

На следващата сутрин Иван настоя:

— Трябва да говорим с Александър. Това не може да остане така!

— Не! — извика Мария. — Не искам да го виждам! Той… той вече не е част от живота ми.

— А Калоян? — попитах аз внимателно.

Тя избухна в сълзи:

— Не знам! Не знам какво ще правя! Мамо, татко… има още нещо.

Погледнахме я с Иван. Тя сведе глава и прошепна:

— Бременна съм. Втори месец.

Мълчанието беше тежко като олово. Иван стана рязко и излезе на балкона. Аз седнах до Мария и я прегърнах.

— Защо не му каза? — попитах тихо.

— Не мога… Той вече живее с другата жена. Ако разбере, ще ме накара да махна детето или ще поиска попечителство… Не мога да му се доверя вече.

— Но това е негово дете… — прошепнах аз.

— Мамо, страх ме е! Страх ме е от него, от бъдещето… от всичко! — гласът ѝ беше отчаян.

През следващите дни домът ни се изпълни с напрежение. Иван настояваше да потърсим адвокат, аз се опитвах да подкрепя Мария, а Калоян усещаше всичко и ставаше все по-неспокоен.

Една вечер чух как Иван говори по телефона:

— Александре, трябва да поговорим. Не можеш просто така да изоставиш жена си и детето си!

Мария чу разговора и избухна:

— Как можа?! Казах ти да не му казваш! Това е моят живот!

— Това е и нашият живот! — отвърна Иван ядосано. — Ти не си сама! Ние сме ти родители!

Мария се затвори в стаята си и плака цяла нощ. На сутринта очите ѝ бяха червени, но изглеждаше решена.

— Ще родя това дете — каза тя тихо. — Без значение дали Александър ще знае или не. Но няма да позволя повече никой да ме контролира.

Дните минаваха бавно. Мария започна работа в близкия магазин, а аз гледах Калоян. Хората в блока започнаха да шушукат:

— Видя ли Мария? Върнала се е при майка си… Сигурно пак е бременна…

Чувах ги през прозореца и сърцето ми се късаше. Но най-много ме болеше за Мария — тя носеше тази тайна сама.

Една вечер седнахме тримата на масата. Иван въздъхна:

— Дъще, знам че ти е трудно. Но мислиш ли, че е правилно Александър да не знае за детето?

Мария замълча дълго:

— Не знам кое е правилно вече… Само знам, че ако му кажа, може всичко да стане още по-лошо.

— А ако някой ден детето попита за баща си? — попитах аз внимателно.

Тя избухна:

— Стига! Не мога повече! Искам само спокойствие!

В този момент разбрах колко тежък е изборът ѝ. Да кажеш истината или да я скриеш? Да дадеш шанс на бащата или да защитиш себе си?

Сега всяка вечер гледам Мария как гали корема си и се чудя: Дали правим правилното? Дали тайната ще ни спаси или ще ни разруши?

А вие какво бихте направили на мое място? Може ли една майка да пази такава тайна от бащата на детето?