Когато миналото почука: Тайната на дъщеря ми и изпитанието на семейството
— Кой е по това време? — гласът ми трепереше, докато се опитвах да надвикам вятъра, който блъскаше прозорците на старата ни къща в края на селото. Беше три след полунощ, а бурята сякаш искаше да разкъса покрива. Станах от леглото, наметнах си жилетката и се запътих към вратата. Почукването се повтори — този път по-настойчиво.
Отворих и застинах. На прага стоеше малката Ива — внучката ми, цялата мокра, с разширени от страх очи. В ръцете ѝ — само една плюшена мечка. Огледах се — Мария, дъщеря ми, я нямаше.
— Бабо… — прошепна Ива, — мама каза да те потърся…
Сърцето ми се сви. Прегърнах я силно, усещайки как дрехите ѝ лепнат от дъжда. — Къде е майка ти?
— Не знам… — гласчето ѝ се изгуби в сълзи.
Тази нощ не мигнах. Седях до леглото на Ива, слушах как дъждът барабани по керемидите и се чудех къде е Мария. Какво се беше случило? Защо беше оставила детето си посред нощ?
На сутринта обиколих селото. Никой не беше виждал Мария. Съседката Пенка поклати глава: — Много е затворена напоследък, твоята Мария. Все сама ходи…
Върнах се у дома с тежест в гърдите. Ива ме гледаше с онези големи кафяви очи — същите като на Мария, когато беше малка. Опитах се да ѝ направя закуска, но ръцете ми трепереха.
— Бабо, мама ще се върне ли? — попита тя тихо.
— Ще я намерим, мило мое. Обещавам ти.
Дните минаваха в тревога и безсънни нощи. Полицията дойде, разпитаха ме, разпитаха и съседите. Никой не знаеше нищо. В селото започнаха слухове: че Мария била замесена с някакъв мъж от града, че имала проблеми с бащата на Ива…
Аз знаех само едно — нещо беше пречупило дъщеря ми. Но какво?
Вечерите прекарвахме с Ива пред печката. Тя рисуваше с цветни моливи, а аз гледах снимките по стените — Мария като абитуриентка, Мария с първото си колело… Спомнях си как винаги беше различна — тиха, затворена, но с огромно сърце.
Една вечер Ива донесе тетрадка.
— Мама ми каза да ти я дам, ако не се върне…
Взех тетрадката с треперещи ръце. Разлистих я и започнах да чета:
„Мамо,
Знам, че ще ме намразиш за това, което правя. Но повече не мога да издържам. Всичко ме боли — от думи, от погледи, от това, че никога не съм достатъчна. Опитах се да бъда добра майка за Ива, но страхът ме изяжда отвътре. Не мога да ѝ дам спокойствието, което заслужава. Моля те, грижи се за нея…“
Сълзите ми капеха по страниците. Как не бях видяла болката ѝ? Как бях пропуснала знаците?
На следващия ден отидох при кмета. Помолих го да разлепим снимки на Мария из селото и съседните градове. Хората започнаха да питат за нея — някои от съчувствие, други от любопитство.
Веднъж срещнах бащата на Ива — Димитър. Стоеше пред магазина с бутилка ракия в ръка.
— Твоята Мария пак ли избяга? — изсмя се горчиво той.
— Не знам какво си ѝ направил, но ако знаеш нещо — кажи ми! Детето ви страда!
Той замълча за миг, после отвърна:
— Аз ли? Тя никога не говореше… Само плачеше нощем…
Върнах се у дома още по-объркана. Опитвах се да бъда силна заради Ива, но вътре в мен всичко се разпадаше.
Седмица по-късно получих писмо без подател. Вътре — само едно изречение: „Добре съм. Обичам ви.“
Показах го на Ива. Тя го прегърна до гърдите си и прошепна:
— Мама е жива…
Минаха месеци. Животът ни стана друг — по-тих, по-самотен. Ива растеше без майка си, а аз се опитвах да запълня празнотата с обич и грижа.
Понякога хората ме питаха: „Какво стана с Мария?“ Не знаех какво да кажа. Болеше ме от вината — дали аз бях причината тя да избяга? Дали можех да направя нещо различно?
Една вечер седнах до прозореца и загледах бурята навън. Слушах как вятърът свири между керемидите и си мислех: защо понякога най-близките ни хора избират път без нас? Какво пропускаме в болката им?
Ако можех да върна времето назад… Бих ли могла да я спася?
Кажете ми — къде свършва вината на родителя и започва свободата на детето? Можем ли някога напълно да разберем изборите им?