Когато синът ми се обади: Истината за бившата ми свекърва, която никога не исках да чуя

– Мамо, трябва да ти кажа нещо важно. – Гласът на Петър трепереше по телефона, а аз вече усещах как сърцето ми се свива. Беше късен следобед, навън валеше ситен дъжд, а аз стоях сама в кухнята, загледана в чашата с изстинал чай. От години не бях чувала гласа на бившата си свекърва – Мария, жената, която превърна брака ми с Иван в изпитание.

– Какво има, Петре? – опитах се да звуча спокойно, но ръцете ми трепереха.

– Баба Мария е болна… Много болна. Лекарите казват, че няма много време. Иска да те види. – Думите му увиснаха във въздуха като тежка мъгла.

В този момент всичко се върна – годините на обиди, студени погледи, онези вечери, когато се прибирах у дома със свито сърце, защото знаех, че Мария ще намери начин да ме унижи пред Иван. „Ти никога няма да бъдеш достатъчно добра за сина ми,“ повтаряше тя с ледено спокойствие. След развода ни дори не дойде да види внука си. А сега…

– Не знам дали мога, Петре… – прошепнах.

– Мамо, тя ми каза нещо… – Петър замълча за миг. – Каза ми, че трябва да ти предаде нещо важно. Че има тайна, която е пазила през целия си живот.

Седнах на стола, усещайки как краката ми омекват. Каква тайна? Какво още можеше да ме нарани след всичко преживяно? Но в гласа на сина ми имаше нещо различно – молба, отчаяние.

– Добре. Ще дойда.

Пътят до болницата беше дълъг и мрачен. В главата ми се въртяха спомени – първата ни среща с Иван в университета в Пловдив, сватбата ни в малката църква в родното му село, първите години на щастие… докато Мария не реши, че не съм достойна за нейното семейство. След развода тя сякаш изчезна от живота ни. Петър я виждаше рядко, а аз се опитвах да забравя всичко.

Когато влязох в болничната стая, Мария лежеше бледа и отслабнала. Очите ѝ обаче все още бяха остри като бръснач.

– Здравей, Цветелина – каза тя тихо.

– Здравейте – отвърнах сухо.

Петър стоеше до прозореца, обърнал гръб към нас. В стаята цареше напрежение.

– Знам, че не заслужавам да ме видиш – започна Мария. – Но трябва да ти кажа нещо…

Замълча и пое дълбоко въздух.

– Когато ти и Иван се оженихте… аз направих всичко възможно да ви разделя. Не защото те мразех. А защото се страхувах… Страхувах се да не изгубя сина си така, както майка ми изгуби баща ми заради друга жена.

Погледнах я невярващо. Никога не бях чувала Мария да говори така открито за чувствата си.

– Но има още нещо… – продължи тя със задавен глас. – Преди години… когато Петър беше малък… Иван имаше връзка с друга жена. Аз го покрих. Казах му да не ти казва нищо. Мислех си, че така ще запазя семейството ни цяло. Но всъщност го разбих.

Сълзите потекоха по бузите ми. Толкова години съм се обвинявала за развода ни, мислех си, че аз съм виновна, че не съм била достатъчно добра… А истината е била скрита от мен през цялото време.

– Съжалявам, Цветелина… – прошепна Мария. – Прости ми…

Стоях като вцепенена. Петър се обърна към мен с очи пълни със сълзи.

– Мамо…

В този момент осъзнах колко много сме изгубили всички ние заради гордостта и страховете си. Колко много болка може да причини една тайна, едно премълчаване.

– Прощавам ти – казах тихо. – Не заради теб… а заради себе си и Петър.

Мария затвори очи и по лицето ѝ се разля спокойствие, което никога досега не бях виждала у нея.

След няколко дни тя почина. Отиде си с малко повече мир в душата си, а аз останах с тежестта на истината и ново усещане за свобода.

Днес често се питам: Колко семейства са разбити от тайни и страхове? Колко често мълчанието убива любовта? Може ли прошката наистина да излекува раните от миналото? Какво мислите вие?