Мама, аз не съм твоя слугиня: Историята на една дъщеря между дълга и свободата

— Людмила, пак ли ще закъснееш? — гласът на майка ми пронизваше въздуха още преди да съм влязла в апартамента ѝ. Беше събота сутрин, а аз вече усещах как стомахът ми се свива от напрежение. Оставих торбите с покупки на масата и се опитах да не покажа колко съм уморена.

— Мамо, имам само час, после трябва да взема децата от тренировка — казах тихо, но тя вече беше започнала да изброява какво трябва да се свърши: прозорците, прахът по секцията, пералнята, която „само аз знам как се пуска“.

— Ако не ти пука за мен, кажи направо! — изсъска тя. — Само аз ли съм ти в тежест? Всички други деца се грижат за родителите си!

В този момент усетих как гневът и вината се борят в мен. Вече години наред живеех разкъсана между майка ми и собственото си семейство. Съпругът ми Димитър често ме гледаше с онзи уморен поглед, когато се прибирах късно вечер след поредното „спешно“ посещение при мама.

— Люси, пак ли беше при майка ти? — попита ме веднъж, докато слагах чиниите в миялната.

— Нямаше кой друг… — прошепнах. — Тя няма никого освен мен.

— А ние? — тихо каза той. — Ние имаме ли те?

Тези думи ме преследваха седмици наред. Всяка сутрин ставах в шест, приготвях закуска за децата, тичах до магазина за майка ми, чистех ѝ апартамента, после на работа, после вкъщи — и така всеки ден. Понякога се улавях, че не помня кога за последно съм седяла с децата си просто така — без да бързам, без да гледам часовника.

Майка ми беше самотна от години. Баща ми почина рано, брат ми замина за Германия и почти не се обаждаше. Всичко падаше върху мен. Понякога имах чувството, че съм ѝ длъжна за всичко — за това, че ме е отгледала сама, че е работила на две места, че е жертвала младостта си. Но сега аз жертвах своята.

Една вечер, докато оправях леглото на малкия ми син Сашко, той ме хвана за ръката:

— Мамо, защо винаги бързаш? Можеш ли да останеш малко при мен?

Сърцето ми се сви. Погалих го по косата и му обещах, че утре ще гледаме филм заедно. Но на следващия ден майка ми пак се обади:

— Людмила, не мога да стана от леглото! Ще дойдеш ли?

Оставих всичко и тръгнах. Когато се прибрах късно вечерта, Сашко вече спеше. На масата ме чакаше бележка от Димитър: „Люси, трябва да поговорим.“

Седнах до него на дивана. Той мълчеше дълго.

— Обичам те — каза накрая. — Но така не можем повече. Децата те губят. Аз те губя. Ти губиш себе си.

Заплаках. За първи път от години позволих на сълзите да текат свободно. Не знаех какво да правя. Ако спра да помагам на майка ми, ще бъда лоша дъщеря. Ако продължа така — ще изгубя семейството си.

На следващия ден отидох при майка ми с твърдо решение:

— Мамо, трябва да поговорим сериозно.

Тя ме изгледа подозрително:

— Пак ли ще ми обясняваш как нямаш време? Знам ви аз младите…

— Не е въпрос на време — прекъснах я. — Въпрос е на това кой съм аз и какво мога да дам. Имам семейство, деца, работа. Не мога повече да бъда навсякъде едновременно.

Тя млъкна за миг.

— Значи ще ме оставиш сама? След всичко?

— Не те оставям — казах тихо. — Но трябва да намерим друг начин. Можем да потърсим помощ — жена за почистване, социален асистент…

— Не искам чужди хора! Само ти можеш!

— Не мога повече — прошепнах през сълзи.

Тя се разплака. За първи път видях майка ми безсилна и уплашена като дете.

Върнах се вкъщи със свито сърце. Децата ме прегърнаха силно. Димитър ме целуна по челото:

— Гордея се с теб.

Не беше лесно. Майка ми дълго не ми говореше. После започна да приема помощта на други хора, макар и с нежелание. Аз започнах да прекарвам повече време със семейството си. Вината не изчезна напълно, но вече не беше всичкоопределяща.

Понякога вечер лежа будна и се питам: Кога една дъщеря има право да избере себе си? И ако го направи — престава ли да бъде добра дъщеря?