Между два огъня: Когато семейството на съпруга ми се превърна в най-големия ми враг

– Няма да позволя това! – гласът на Мария, сестрата на съпруга ми, отекна в кухнята, докато аз стоях с ръце, потънали в тесто за баница. Беше неделя, а цялото семейство на Димитър се беше събрало у нас. Майка му, баща му, двете му сестри и дори леля му от Пловдив. Аз, Елена, се чувствах като гост в собствения си дом.

– Какво няма да позволиш, Мария? – попитах тихо, опитвайки се да не треперя. Вече знаех, че каквото и да кажа, ще бъде изтълкувано погрешно.

– Да решаваш сама какво ще се сервира на масата! В нашето семейство винаги сме правили нещата по определен начин. – Тя ме изгледа с онзи поглед, който ме караше да се чувствам малка и незначителна.

Димитър стоеше до прозореца, преструвайки се, че не чува. Майка му, леля му и другата му сестра си разменяха погледи, сякаш бяха на театър. Само аз бях на сцената, без сценарий, без подкрепа.

Първите месеци след сватбата бяха като меден месец, но само когато бяхме двамата. Когато семейството му се намесваше, всичко се променяше. Мария винаги намираше повод да ме уязви – било заради начина, по който готвя, как подреждам масата, дори заради това как се обличам. „В нашето семейство жените винаги носят поли, не дънки“, казваше тя с подигравателна усмивка.

Първоначално се опитвах да се харесам. Слагах поли, готвех по техните рецепти, дори се опитвах да говоря по-тихо, както правеше майка им. Но колкото повече се стараех, толкова по-невидима ставах за тях. Димитър ми казваше: „Не им обръщай внимание, ще свикнат с теб.“ Но аз усещах, че се губя. Всяка вечер плачех в банята, за да не ме чуе. Понякога си мислех, че съм сгрешила, че не съм достатъчно добра за тях.

Един ден, докато прибирах прането на балкона, чух как Мария говори с майка си в хола:

– Не знам какво му харесва на тази. Нито готви като хората, нито е от нашите. Тя ще го промени, ще го отдалечи от нас.

Сърцето ми се сви. В този момент разбрах, че никога няма да бъда „от техните“. Не защото не се стараех, а защото не искаха да ме приемат. Вечерта казах на Димитър какво съм чула. Той въздъхна и каза:

– Мария винаги е била трудна. Не го приемай лично.

Но как да не го приема лично, когато всеки ден се боря за място в собствения си дом?

С времето напрежението се засили. Мария започна да идва все по-често, да се намесва във всичко – от това как възпитаваме децата, до това какви пердета да сложим в хола. Веднъж, когато синът ни Петър беше болен, тя настоя да го заведем при „техния“ лекар, а не при нашия педиатър. Когато отказах, ме обвини, че не мисля за доброто на детето.

– Ти не си майка като хората! – извика тя пред всички.

Тогава не издържах и избухнах:

– Достатъчно! Това е моят дом, моето дете и моят живот! Ако не можеш да го приемеш, по-добре не идвай повече!

В стаята настъпи тишина. Димитър ме погледна с изненада, майка му се разплака, а Мария излезе, тръшкайки вратата.

След този ден всичко се промени. Семейството на Димитър започна да ме избягва. Празниците минаваха без тях, а Димитър ставаше все по-мълчалив. Виждах, че страда, но не знаех как да му помогна. Често се карахме, обвинявахме се взаимно. Аз – че не ме защитава, той – че го карам да избира между мен и семейството му.

Една вечер, когато децата спяха, седнахме на терасата. Димитър запали цигара и дълго мълча. После каза:

– Обичам те, Елена. Но не мога да загубя и теб, и семейството си. Не знам какво да правя.

Погледнах го и осъзнах, че и той е между два огъня. Не само аз страдах. Реших да направя първата крачка. Обадих се на Мария и я поканих на кафе. Тя дойде, но беше студена и дистанцирана.

– Защо ме покани? – попита тя.

– Защото искам да разбереш, че не съм ти враг. Обичам брат ти и искам да сме семейство. Но не мога да живея в постоянна война.

Тя ме погледна дълго, после каза:

– Страх ме е, че ще го загубя. Ти си му всичко вече.

Тогава разбрах – не беше омраза, а страх. Страхът да не изгуби брат си. Прегърнах я. За първи път почувствах, че може би има надежда.

Днес не сме най-добрите приятелки, но се уважаваме. Понякога спорим, понякога се смеем заедно. Димитър е по-щастлив, а децата ни растат в по-спокойна атмосфера. Но понякога се питам: Колко от нас живеят между два огъня, опитвайки се да угодят на всички, докато забравят кои са всъщност? А вие, бихте ли се борили за любовта си, ако цената е да изгубите себе си?