Неочаквано посещение в десет сутринта: Истината зад затворените врати

– Иван, тук ли си? – гласът ми прозвуча по-силно, отколкото възнамерявах, докато отключвах с резервния ключ. Беше десет сутринта в сряда, а аз не бях предупредила никого за посещението си. Просто не можех да се отърва от усещането, че нещо не е наред.

Влязох в апартамента на сина ми Иван и снаха ми Мария – двустайка в „Люлин“, където живеят с двете си деца, Калоян и Елица. Още с първата крачка ме удари миризма на застояло кафе и неизмити съдове. В хола телевизорът работеше без звук, а Калоян и Елица седяха на пода, заобиколени от разпилени играчки. Бяха сами.

– Бабо! – извика Елица и се хвърли към мен. Прегърнах я силно, а Калоян ме погледна с онзи сериозен поглед, който винаги ме кара да се тревожа.

– Къде е мама? – попитах тихо.

– Спи – прошепна Калоян и сведе глава.

Оставих чантата си и тръгнах към спалнята. Вратата беше притворена. Почуках леко.

– Мария? Добро утро…

Отвътре се чу приглушено мърморене. Влязох и я видях – лежеше по корем, с лице заровено във възглавницата. На нощното шкафче имаше празна чаша и няколко опаковки от лекарства.

– Добре ли си? – попитах я, макар че вече знаех отговора.

Тя се обърна бавно, очите ѝ бяха подпухнали.

– Не очаквах да дойдете… – прошепна тя.

– Децата са сами в хола. Иван къде е?

– На работа… – гласът ѝ беше едва доловим.

Излязох от стаята и се върнах при внуците си. Седнах на дивана и ги прегърнах. В този момент осъзнах колко малко знам за истинския живот на Иван и Мария. Винаги съм мислила, че са щастливо семейство – той работи като техник в метрото, тя е учителка по български език в близкото училище. Но сега видях умората в очите на Мария, разхвърляния дом, самотата на децата.

След половин час Мария излезе от спалнята, облечена в халат. Изглеждаше по-добре, но все още беше бледа.

– Извинявай… Не съм добре напоследък. Главата ме боли постоянно, не мога да спя…

– Защо не каза на Иван? – попитах я внимателно.

Тя сви рамене.

– Той е толкова уморен… Работи допълнително, за да изплащаме кредита. Не искам да го тревожа.

– А децата? Те са малки…

– Знам… Понякога просто не мога да стана от леглото. Чувствам се ужасна майка…

В този момент чух как входната врата се отвори. Иван се прибра по-рано от обикновено. Лицето му беше напрегнато, а под очите му имаше тъмни кръгове.

– Мамо? Какво правиш тук?

– Дойдох да видя децата… И вас.

Погледна Мария и веднага разбра, че нещо не е наред.

– Пак ли си зле?

Мария кимна безмълвно.

Иван седна до нея и хвана ръката ѝ.

– Трябва да отидеш на лекар. Не можем така повече…

– Нямаме пари за частни лекари… – прошепна тя.

– Ще намерим начин. Не искам да те губя…

Сълзи напълниха очите ѝ. Аз също едва се сдържах да не заплача. В този момент осъзнах колко сме уязвими всички ние – зад затворените врати на нашите домове се крият болки, страхове и тайни, които никой отвън не подозира.

Останах при тях цял ден. Готвих супа за децата, измих чиниите, подредих играчките. Вечерта седнахме всички заедно на масата – нещо, което явно не се беше случвало отдавна.

– Мамо – каза Иван тихо, докато децата рисуваха до нас – понякога ми се струва, че всичко ще се разпадне. Работя по цял ден, а когато се прибера, виждам само умора и тъга у Мария. Не знам какво да правя…

Погалих го по косата, както когато беше малък.

– Никой не е казал, че ще е лесно. Но трябва да говорите един с друг. Да си помагате… И аз ще помагам повече.

Мария ме погледна с благодарност през сълзи.

Тази вечер си тръгнах с тежест в сърцето. Разбрах колко лесно можем да съдим другите по външния вид на живота им, без да знаем какво преживяват вътре в себе си. Колко често пропускаме сигналите за помощ от най-близките си хора?

Сега си задавам въпроса: Колко още семейства около нас страдат мълчаливо зад затворени врати? И кога ще спрем да се страхуваме да поискаме помощ?