Непоканеният гост: Една вечер, която разтърси семейството ми

– Защо изобщо го покани? – прошепнах на Петър, докато подреждах чиниите на масата. Ръцете ми трепереха, а в стомаха ми се свиваше топка от напрежение. Вратата се хлопна и Борис влезе с онази самоуверена походка, която винаги ме е дразнила. Усмихна се широко, сякаш нищо не се е случило между нас през последните три години.

– Здравей, Мариела! – каза той, сякаш сме стари приятели. – Радвам се да те видя.

Петър се опита да разчупи леда:
– Хайде, сядай, Борис. Мариела е направила любимата ти мусака.

Погледнах брат си. Очите му бяха уморени, а по челото му се четеше тревога. Знаеше, че тази вечер няма да мине спокойно. Борис седна срещу мен и започна да разказва за новата си работа в София, за успехите си, за това как всичко му върви. Слушах го, но в главата ми кънтяха думите, които ми беше казал преди години – онези думи, които разбиха доверието ми към него и към брат ми.

– Мариела, как върви при теб? – попита Борис, престорено загрижен.

– Добре е – отвърнах сухо. – Работя, грижа се за мама…

– О, да, майка ви… – въздъхна той и се усмихна с онази иронична усмивка, която винаги ме е карала да се чувствам малка. – Сигурно е трудно да си сама с нея.

Петър се намеси:
– Борис, хайде да не започваме пак…

– Какво да не започваме? – повиших тон. – Да не говорим за това кой се грижи за мама и кой избяга в София?

В стаята настъпи тишина. Борис се облегна назад и ме погледна право в очите:
– Не съм избягал. Просто животът ми е там. Не всички можем да останем в провинцията и да се жертваме.

– Жертва? – гласът ми трепереше. – Това ли съм за теб – жертва?

Петър се опита да ни успокои:
– Моля ви, нека не разваляме вечерята…

– Не, Петре! – прекъснах го. – Време е да говорим истината. Три години мълча за това, което Борис направи. Три години се преструвам, че всичко е наред, само заради теб.

Борис се изсмя:
– Какво съм направил? Че ти казах истината за баща ти? Че ти казах, че не си длъжна да се грижиш за всички?

– Истината? – сълзите вече се стичаха по бузите ми. – Истината е, че ти разби семейството ни. Ти накара Петър да се отдръпне от мен, да избяга от отговорностите си. Ти…

Петър стана рязко от масата:
– Стига! Омръзна ми да съм между вас двамата. Борис ми е приятел, но ти си ми сестра. Не мога повече да ви слушам как се обвинявате.

Борис стана и той:
– Може би е по-добре да си тръгна.

– Може би никога не трябваше да идваш – прошепнах аз.

Вратата се затвори с трясък. Петър седна обратно на масата, скрил лицето си в ръцете.
– Мариела, не знам какво да правя. Обичам те, но Борис ми е като брат. Не искам да губя никого от вас.

– А аз? – попитах тихо. – Аз вече изгубих всичко. Животът ми мина в грижи за мама, в опити да задържа семейството ни цяло. А ти… ти избра да мълчиш.

Петър ме погледна с насълзени очи:
– Прости ми. Просто не знам как да бъда брат и приятел едновременно.

Вечерята остана недокосната. Седяхме дълго в тишина, всеки затворен в собствената си болка. Когато си тръгнах, улицата беше пуста, а вятърът носеше мириса на пролетни цветя и спомени за по-щастливи времена.

Сега, когато пиша тези редове, се питам: Колко дълго можем да носим чуждите тайни и болки, преди да се разпаднем? И струва ли си да пазим мълчание, когато истината може да ни освободи?