Пет години в сянка: Изповедта на една майка от Плевен, която не спря да търси дъщеря си

„Къде е Мария?! Кажи ми, къде е дъщеря ми!“ – гласът ми се разнесе из тясната кухня, а чашата с чай се разби в пода. Беше третият път тази седмица, в който се карах с Георги, баща ѝ. Той само въздъхна тежко, избягвайки погледа ми, сякаш и той беше виновен. Но как да не го обвинявам? Ако беше говорил с нея по-често, ако не беше толкова строг… Може би Мария нямаше да избяга онази вечер.

Пет години. Пет години откакто дъщеря ми изчезна. Беше на 19, току-що завършила гимназията в Плевен. Имаше мечти – искаше да стане учителка по литература, обичаше да чете стихове на Дебелянов и да рисува по прозорците с дъх през зимата. Но тогава се появи Стефан – новото ѝ гадже. Никой не го познаваше добре. Беше от другия край на града, работеше нещо по строежите, винаги с цигара в уста и поглед, който не ми харесваше.

Помня последната ни вечер заедно. Седяхме на масата, а тя нервно въртеше ключовете си между пръстите. „Мамо, ще изляза за малко със Стефан. Не ме чакай.“ Усмихнах ѝ се насила и я попитах кога ще се върне. „Не знам… може да остана у тях.“

На сутринта леглото ѝ беше празно. Телефонът ѝ – изключен. Писах ѝ десетки съобщения, звънях на приятелките ѝ. Никой не знаеше нищо. Отидох в полицията още същия ден. „Може би е избягала доброволно“, каза ми един млад полицай с безразличие в гласа. „Младите хора често правят така.“

Седмици наред обикалях улиците на Плевен, разпитвах съседи, приятели, дори непознати по спирките. Георги се затвори в себе си – започна да пие повече, да се прибира късно, да мълчи с часове пред телевизора. Синът ни, Иван, тогава на 14, спря да говори за сестра си. В училище го подиграваха: „Сестра ти е избягала с някой наркоман!“

Всяка вечер се молех – пред иконата на Света Богородица в хола. Понякога си представях как Мария влиза през вратата – усмихната, с онзи шал на слънчогледи, който ѝ бях изплела. Друг път я виждах сама, уплашена някъде далеч…

След месец полицията спря да ми вдига телефона. „Няма нови следи“, казваха ми всеки път, когато отивах при тях. Единствено баба ѝ – майка ми – идваше всяка неделя и носеше топъл тутманик: „Ще се върне, чедо… Господ вижда всичко.“

Но хората започнаха да шушукат зад гърба ми. На пазара жените ме гледаха със съжаление: „Гледай я… майката на онази Мария…“ Една вечер чух как съседката ни Лиляна казва на мъжа си: „Сигурно сама си е виновна – много я държеше изкъсо.“

Започнах да сънувам кошмари – как Мария ме вика за помощ, а аз не мога да стигна до нея. Сутрин се будех с разтреперани ръце и сълзи по бузите.

Един ден получих писмо без подател – само няколко реда: „Остави я да си живее живота. Не търси повече.“ Почеркът беше неразбираем, но веднага заподозрях Стефан. Отидох при майка му – живееха в панелка до автогарата.

– Къде е синът ви? – попитах я още от вратата.
– Не знам… Не съм го виждала от седмици – отвърна тя и затвори бързо.

Полицията прие писмото като „неоснователна заплаха“. Казаха ми да не се занимавам повече.

Минаха месеци. Георги напусна работа – не издържа напрежението. Започнахме да продаваме вещи от дома – първо стария телевизор, после златните обеци на Мария… Само и само да имаме пари за частен детектив.

Детективът беше бивш полицай от София – Христо Димитров. Обеща да провери всичко. След два месеца ми донесе снимки – Мария с непознати хора в някакъв апартамент в София. „Може би е попаднала в лоша компания“, каза той тихо.

Сърцето ми се сви от ужас. Опитах се да намеря адреса – оказа се фалшив. Христо изчезна след това – никога повече не го видях.

Семейството ми се разпадаше пред очите ми. Иван започна да бяга от училище, Георги спря да говори с мен напълно. Веднъж го чух да казва на брат си: „Тя е виновна… ако не беше толкова строга…“

Останах сама срещу целия свят.

Всяка година на рождения ден на Мария палех свещ пред блока и оставях нейна снимка с надпис: „Чакаме те.“ Хората минаваха и ме гледаха странно.

Преди месец получих обаждане от непознат номер:
– Госпожо Николова? Мария е жива… но не може да се върне още.
Гласът беше женски, тих и уплашен.
– Коя сте? Къде е дъщеря ми?
– Не мога да кажа… пазете се.

Оттогава не съм спала спокойно нито една нощ.

Пет години живея в сянката на неизвестното. Пет години боря вината, болката и безразличието на всички около мен.

Понякога се питам: Ако бях по-добра майка, ако бях по-мека… щеше ли Мария още да е тук? Или вината винаги ще тежи само на мен?

Кажете ми… какво бихте направили на мое място?