Рецепта за промяна: Вкусът на събуждането

— Защо пак си толкова тиха? — гласът на Димитър проряза тишината, докато нарязвах картофите за мусаката. Ръцете ми трепереха, а сълзите се стичаха по бузите ми, смесвайки се със солта върху дъската за рязане. Не можех повече да крия – не от него, не от себе си.

— Просто съм уморена, Дими — излъгах, но думите заседнаха в гърлото ми като костилка от череша. Истината беше, че не бях уморена от деня, а от нас. От това, че всяка вечер се преструвахме на семейство, докато между нас зееше пропаст.

Той седна тежко на стола до масата и въздъхна. — Знам, че нещо не е наред. Вече не си същата. От месеци. Какво става с нас?

Погледнах го за първи път от дни право в очите. В тях видях умората, страха и онова отчаяно желание да върнем времето назад. Но времето не прощаваше.

— Мислиш ли, че можем да се оправим? — прошепнах.

Той замълча. Чуваше се само тиктакането на часовника и шумът от врящата тенджера.

— Не знам — отвърна най-накрая. — Но ако не говорим сега, ще стане късно.

Седнах срещу него, с престилката още на кръста и ръце, миришещи на лук. Сълзите ми вече не можеха да бъдат скрити.

— Изневерих ти — казах тихо, почти без глас. Думите увиснаха във въздуха като гръм пред буря.

Димитър пребледня. Очите му се разшириха от шок и болка.

— С кого? — попита след дълга пауза.

— С колега от работата. Не беше любов… Просто… чувствах се невидима тук. Исках някой да ме забележи, да ме чуе…

Той стисна юмруци върху масата. — А аз? Аз не те ли виждах? Не се ли стараех?

— Стараеше се… но и ти беше уморен. От работата, от грижите за децата, от майка ти, която все ни се меси… Забравихме как да си говорим, Дими. Забравихме какво значи да сме заедно.

Той стана рязко и започна да крачи из малката кухня. — И какво сега? Да ти простя ли? Да забравя всичко?

— Не знам… Не искам да те губя, но не мога повече да живея в лъжа. Трябваше да ти кажа.

Той се спря до прозореца и погледна към тъмния двор. — Помниш ли първата ни вечеря тук? Беше толкова щастлива…

— Помня — усмихнах се през сълзи. — Тогава вярвахме, че любовта е достатъчна.

— А сега?

— Сега знам, че любовта е избор. Всеки ден трябва да я избираме… или да си тръгнем.

Димитър седна обратно до мен и хвана ръката ми. За първи път от месеци усетих топлината му.

— Искам да опитаме пак — каза той тихо. — Но трябва да ми обещаеш… никакви повече тайни.

Кимнах през сълзи. — Обещавам. Но и ти трябва да ми кажеш какво те боли.

Той въздъхна дълбоко. — Боли ме, че не мога да ти дам повече време. Че работя като вол и пак парите не стигат. Че майка ми все те критикува, а аз мълча…

— Знам… Знам всичко това. Но ако не сме един до друг, няма смисъл от нищо друго.

В този момент телефонът ми иззвъня – беше майка ми.

— Ще ѝ кажа, че тази вечер не мога да говоря — казах и изключих звука.

Димитър се усмихна тъжно. — Може би трябва по-често да изключваме телефоните и да си говорим един с друг.

Седяхме дълго в тишина, докато мусаката се печеше във фурната и ароматът ѝ изпълваше дома ни със спомени за по-щастливи времена.

Когато извадих тавата и сложих порциите, Димитър вдигна вилицата и каза:

— Може би това е нашата нова рецепта – малко истина, малко прошка и много търпение.

Погледнах го през сълзи и усетих как тежестта в гърдите ми леко намалява.

Сега знам – промяната започва тогава, когато най-много ни е страх да кажем истината. Но дали ще имаме сили да продължим заедно? Или понякога прошката е просто първата стъпка към раздялата?