Сълзите на баба и сватбата на сестра ми: Между дълга и любовта
– Не мога повече! – гласът на баба се разнесе из малкия ни апартамент в Люлин, докато аз стоях в коридора с куфарите на сестра ми. Беше късен следобед, а слънцето хвърляше дълги сенки по стените, които сякаш подчертаваха напрежението във въздуха.
Сестра ми Мария, с бяла рокля, която държеше в ръце като най-скъпото си съкровище, ме погледна с онзи неуверен поглед, който помнех от детството ни. Баба седеше на дивана, ръцете ѝ трепереха, а очите ѝ – влажни и уморени.
– Не искам да ви преча – прошепна тя. – Аз съм стара жена, мястото ми не е тук, когато младите имат нужда от пространство.
Сърцето ми се сви. От една страна – Мария, която след седмица щеше да се омъжи за Иван и нямаше къде да отседне, защото апартаментът им още не беше готов. От другата – баба Стефка, която ни беше отгледала след смъртта на родителите ни и за която този дом беше последното ѝ убежище.
– Бабо, моля те… – започнах аз, но тя ме прекъсна с рязко движение на ръката.
– Не ми казвай „моля те“. Знам кога съм излишна. Ще отида при леля ти в Банкя. Там поне няма да преча на никого.
Мария остави роклята и се приближи до баба. Коленичи пред нея и хвана ръцете ѝ.
– Бабо, не искаме да си тръгваш! Просто… нямам къде да отида. Иван е при майка си, а ти си ми като майка…
Баба въздъхна тежко.
– Знам, чедо. Но тук вече няма място за мен. Вие сте младите, вие трябва да живеете живота си.
Стоях между тях, усещайки как напрежението ме разкъсва. Спомних си всички вечери, в които баба ни е приспивала с приказки за стари времена; всички сутрини, в които ни е будила с мирис на мекици и чай от липа. А сега трябваше да избера – да дам подслон на сестра си или да запазя спокойствието на баба.
– Може би… – опитах се да предложа компромис. – Може би можем да направим разместване? Аз ще спя на дивана в хола, Мария ще вземе моята стая, а баба ще остане в нейната…
– Не става дума за легла! – избухна баба. – Става дума за това, че вече не съм нужна тук.
Мария избърса сълзите си и ме погледна отчаяно.
– Какво ще правим? Не искам баба да страда заради мен…
В този момент телефонът ми иззвъня. Беше Иван.
– Как вървят нещата? – попита той с тих глас.
– Зле… Баба иска да си тръгне.
– Може ли Мария да дойде при мен? Ще се оправим някак с майка ми…
Погледнах към сестра си. Тя поклати глава.
– Не мога… Тя не ме харесва. Ще бъде ужасно…
Баба стана бавно и започна да събира няколко дрехи в торба.
– Отивам при леля ти. Не се карайте заради мен.
Хвърлих се към нея и я прегърнах силно.
– Бабо, моля те! Ти си нашият дом! Без теб тук няма смисъл!
Тя ме погали по косата.
– Време е да пораснете, деца мои. Аз вече съм минало…
Сълзите ми потекоха по бузите. Мария също плачеше. В този момент осъзнах колко е трудно да бъдеш между два свята – между миналото и бъдещето, между дълга към тези, които са те отгледали, и любовта към тези, които са ти останали.
Вечерта мина в мълчание. Баба замина на следващия ден при леля ми в Банкя. Апартаментът ни опустя. Мария се опита да се усмихва заради предстоящата сватба, но очите ѝ бяха тъжни. Аз се чувствах виновен – сякаш бях предал най-важния човек в живота си.
Сватбата мина красиво. Мария беше щастлива булка, Иван я гледаше с обожание. Но баба не дойде. Изпрати само букет бели карамфили и бележка: „Обичам ви винаги.“
След всичко това често се питам: можех ли да направя нещо различно? Можех ли да задържа семейството цяло? Или понякога трябва да пуснеш миналото, за да дадеш път на бъдещето?
А вие как бихте постъпили? Кое е по-важно – спокойствието на възрастния човек или нуждите на младото семейство?