Сенките на пенсията: Историята на баба Мария от Пловдив

– Мамо, пак ли ще ми звъниш за глупости? – гласът на дъщеря ми Елена трепери от раздразнение по телефона. Стоя до прозореца в малката си кухня в Кючук Париж, гледам как дъждът се стича по стъклото и стискам слушалката така, сякаш от това зависи дали ще остана жива.

– Не е за глупости, Еле… Просто исках да чуя как сте. – Гласът ми звучи по-слаб, отколкото искам.

– Добре сме. Много работа имам, мамо. Ще ти се обадя аз. – Клик. Тишина.

Сядам на стола, който скърца под тежестта на годините ми. Вече пет години съм пенсионерка. Цял живот съм била медицинска сестра в Пловдивската болница – сменях превръзки, държах ръце на умиращи, слушах изповеди на непознати. А сега… Сега никой не иска да чуе моята изповед.

Внуците ми – Виктор и Марияна – идват все по-рядко. „Имат уроци, извънкласни дейности, бабо“, казва Елена. Зет ми Петър все гледа в телефона си, когато съм на гости. Понякога се чудя дали изобщо ме забелязват.

Парите не стигат. Пенсията ми е 540 лева. След като платя сметките и лекарствата за кръвното, остават едва 100 лева за храна. В магазина броя стотинките за хляб и сирене, а понякога се връщам с празна торба и пълно сърце от срам.

– Госпожо Мария, пак ли сте сама? – пита ме съседката леля Пенка, докато изнася боклука.

– Да, Пено. Децата са заети. – Усмихвам се, но очите ми парят.

– Ела у нас довечера на боб чорба. Ще си поговорим.

– Благодаря ти, мила.

Вечерта седим двете на масата ѝ, между нас – купа с боб и чаша евтино вино.

– Знаеш ли, Марийче – започва тя, – и моите деца все нямат време. А уж заради тях живеем…

– А ние кога ще живеем за себе си? – питам я тихо.

Тя въздиша. „Може би никога.“

На следващия ден отивам до аптеката. Момичето зад щанда ме гледа с досада.

– Само това ли ще вземете? – пита тя, когато ѝ подавам рецептата за най-евтиното лекарство.

– Само това мога да си позволя – отвръщам и усещам как бузите ми пламват.

Връщам се вкъщи и сядам пред телевизора. Новините говорят за увеличения на пенсиите, за грижа към възрастните хора. Засмивам се горчиво – кой се грижи за мен? Кой ме пита дали имам нужда от нещо?

Вечерта Елена ми звъни.

– Мамо, Виктор има рожден ден другата седмица. Можеш ли да направиш онази торта с орехи?

– Разбира се! – сърцето ми подскача от радост.

Прекарвам следващите дни в търсене на най-евтините продукти. В магазина продавчката ме гледа със съжаление.

– Трудно е сега, бабо Марийче – казва тя.

– Трудно е – кимвам.

На рождения ден всички са заети със себе си. Децата тичат из апартамента, Елена и Петър говорят за работа, а аз стоя до масата с тортата и чакам някой да ме забележи. Никой не пита как съм, никой не се интересува дали имам нужда от нещо.

Вечерта си тръгвам пеша през дъжда. Сълзите ми се смесват с капките по лицето ми.

На следващия ден получавам писмо от банката – увеличили са таксата по сметката ми. Още пет лева по-малко този месец.

Обаждам се на Елена.

– Мамо, трябва да поговорим сериозно – казвам ѝ.

– За какво пак?

– Не мога повече така. Самотна съм, парите не стигат… Чувствам се невидима във вашия живот.

От другата страна настъпва тишина.

– Мамо… Не знаех, че е толкова зле…

– Никой не пита, Елена. Всички сте заети със себе си.

Тя въздиша тежко.

– Ще дойда утре след работа. Ще поговорим.

На следващия ден тя идва с Виктор и Марияна. Седим тримата на масата в малката кухня. За първи път от години ме питат как съм наистина. Разказвам им всичко – за страха от самотата, за унижението в магазина, за празните вечери пред телевизора.

Елена плаче. Виктор ме прегръща силно.

– Бабо, ще идваме по-често! – обещава той.

Не знам дали ще го направят. Но поне ме чуха.

Сега стоя до прозореца и гледам как слънцето пробива облаците над Пловдив. Мисля си: Колко ли още баби като мен чакат някой да ги забележи? Колко ли още ще бъдем сенки в собствения си дом?

Кажете ми – има ли надежда за нас или просто трябва да свикнем със самотата?