Сестра ми очакваше подаръци, а аз донесох само ябълки: Вратата се затвори пред лицето ми

– Това ли е всичко? – гласът на Виктория проряза въздуха още преди да съм прекрачил прага. Стоеше на вратата с ръце на кръста, а очите ѝ проблясваха с онзи особен блясък, който познавах от дете – когато нещо не ѝ харесваше, светът трябваше да разбере.

В ръцете си държах хартиена торбичка с ябълки – червени, лъскави, току-що откъснати от дървото на двора ни в село. Бях ги избирал внимателно, мислейки си за онези дни, когато с Виктория тичахме боси по тревата и се катерехме по дърветата, за да берем най-сладките плодове. Сега обаче тя гледаше торбичката така, сякаш ѝ поднасях нещо обидно.

– Да, ябълки са – отвърнах тихо. – Помниш ли как ги обичаше като малка?

Тя изсумтя и се обърна към кухнята. Влязох след нея, а децата ѝ – три палави момчета – се втурнаха към мен с викове:

– Чичо Мартине! Донесе ли ни нещо?

– Донесох ви ябълки – усмихнах се и им подадох торбичката. Най-малкият, Петър, я взе с радост и веднага захапа една.

Виктория ме стрелна с поглед.

– Мартине, ти сериозно ли? След рождения ми ден, когато всички донесоха подаръци, ти идваш с… ябълки?

Почувствах как бузите ми пламват. Не бях забравил рождения ѝ ден – просто тогава работех извън града и не успях да се прибера. Изпратих ѝ съобщение и обещах да я посетя скоро. Сега бях тук, с най-искрения подарък, който можех да измисля.

– Не можех да дойда тогава, знаеш… – започнах плахо.

– Всички имаме работа! – прекъсна ме тя. – Но хората намират време за семейството си. И носят нещо повече от плодове!

В този момент в стаята влезе съпругът ѝ Георги. Погледна ме и кимна:

– Здрасти, Мартине. Как е работата?

– Добре е… – отвърнах, но думите ми увиснаха във въздуха.

Виктория продължи:

– Виждаш ли? Даже Георги миналата седмица ми подари нов телефон. А ти? Дори не си се постарал.

Погледнах към децата – те вече бяха забравили за ябълките и се караха кой да играе първи на таблета. В този момент осъзнах колко много се е променило всичко. Когато бяхме малки, най-голямото щастие беше да намерим зряла ябълка или да направим люлка от старо въже.

– Вики… – опитах се да кажа нещо, но тя вече беше на ръба на търпението си.

– Не ми трябват твоите спомени! Искам да видя, че мислиш за мен! Че ме цениш!

Гласът ѝ трепереше от гняв и разочарование. Георги се опита да я успокои:

– Виктория, хайде стига…

– Не! – извика тя. – Всеки път е едно и също! Мартин винаги идва с празни ръце и очаква всички да му се радват!

Почувствах как гърлото ми се стяга. Не бях очаквал такъв прием. Бях дошъл с надеждата да поговорим като брат и сестра, да си спомним хубавите времена. Вместо това получих обвинения и студенина.

– Ако толкова те разочаровам, може би е по-добре да си тръгна – казах тихо.

Тя ме изгледа презрително:

– Може би наистина е по-добре.

Георги се опита да ме задържи:

– Мартине, недей така…

Но вече бях на вратата. Обух обувките си и чух как Виктория затръшва вратата след мен. Ябълките останаха на масата – никой не ги погледна повече.

Вървях по улицата към спирката и усещах как сълзите напират в очите ми. Спомних си за брат ни Матей – той винаги беше медиаторът между нас. А Давид и Ани (най-малките ни брат и сестра) сигурно щяха да се чудят защо пак сме се скарали.

Вечерта получих съобщение от Ани: „Какво стана при Вики? Тя плаче.“

Не знаех какво да ѝ отговоря. Как да обясня, че между мен и Виктория вече има пропаст? Че парите и подаръците са станали по-важни от спомените и чувствата?

На следващия ден майка ми звънна:

– Мартине, защо сте се скарали пак? Не може ли просто да се разберете?

Замълчах дълго.

– Мамо… опитах се. Но сякаш вече не говорим един и същи език.

Тя въздъхна тежко:

– Такива са времената… Всеки гледа материалното. Но ти не се променяй, чедо.

Денят мина в мълчание. Не получих нито обаждане от Виктория, нито съобщение. Само тишина.

Седнах вечерта до прозореца с чаша чай и гледах към тъмното небе над София. Спомних си как някога мечтаехме заедно за бъдещето – аз и Виктория. Сега между нас имаше само недоизказани думи и една торбичка с ябълки.

Замислих се: Кога позволихме на материалното да ни раздели? Дали някога ще можем пак да седнем заедно на масата и просто да бъдем брат и сестра?

А вие как мислите – заслужава ли си семейството да се разруши заради очакванията към подаръците? Или има нещо по-важно от това?