Това не е мъжът, за когото се омъжих: Как недоволството на съпруга ми разрушава нашето семейство

– Не мога повече така, Мартине! – гласът ми трепери, докато държа празната чаша кафе и гледам към прозореца, зад който дъждът се стича по стъклото като сълзи.

Той не отговаря. Седи на дивана, вперен в телевизора, сякаш светът около него не съществува. Коко и Лили тичат из хола, смеят се, но той дори не ги поглежда. Преди две години мечтаехме за този дом, за тези деца. Сега между нас има само тишина и студ.

– Мартине, чуваш ли ме изобщо? – настоявам, но той само въздиша тежко.

– Ивана, уморен съм. Остави ме на мира.

Тези думи режат по-дълбоко от всяка обида. Всяка вечер е една и съща – прибира се късно, мълчи, избягва ме. А когато проговори, е само за да се оплаче: от работата си в склада, от мен, от децата. Понякога си мисля, че ако изчезна, дори няма да забележи.

Майка му, госпожа Елена, идва почти всеки ден. В началото ѝ се радвах – помагаше ми с близнаците, носеше домашна баница и компот от кайсии. Но скоро започна да ми казва какво да правя: „Ивана, така не се гледат деца!“, „Мартин трябва да си почива, не го занимавай с глупости!“, „Ти си виновна, че е нервен.“

Една вечер я чух да шепне на Мартин в кухнята:

– Сине, тя не е като жените от нашето село. Не може да ти даде спокойствие.

Сърцето ми се сви. Не съм идеална, но се старая. Работя на половин ден в книжарницата до пазара, готвя, чистя, уча децата на букви и цифри. Но каквото и да направя, все не е достатъчно.

Преди близнаците бяхме други хора. Мартин ме държеше за ръка по улиците на Пловдив, смеехме се до късно в малките кафенета по Капана. Говорехме за бъдещето – за пътешествия до морето, за малка къща с градина. След раждането всичко се промени. Той започна да работи повече, а когато беше вкъщи – беше уморен или раздразнен.

Една сутрин го попитах:

– Обичаш ли ме още?

Той ме погледна така, сякаш съм му задала най-глупавия въпрос на света.

– Не знам – каза тихо и излезе.

Оттогава нося този отговор като камък в гърдите си.

Скоро след това започнахме да се караме за всичко – кой ще измие чиниите, кой ще вземе децата от градина, защо парите не стигат. Веднъж дори хвърлих чаша по стената. Коко се разплака. Лили ме прегърна и прошепна: „Мамо, не плачи.“

Понякога си мисля да си тръгна. Да взема близнаците и да замина при сестра ми в Бургас. Но после ме обзема вина – как ще живеят без баща си? Как ще обясня на децата защо татко вече не е с нас?

Една вечер госпожа Елена дойде неочаквано. Седна срещу мен и каза:

– Ивана, ти си добра майка, но Мартин има нужда от спокойствие. Мъжете са като децата – ако ги притискаш много, бягат.

Погледнах я право в очите:

– А аз? Аз нямам ли нужда от подкрепа? От любов?

Тя замълча. За първи път видях съчувствие в погледа ѝ.

На следващия ден Мартин не се прибра цяла нощ. Телефонът му беше изключен. Прекарах нощта будна до прозореца. На сутринта се върна с подпухнали очи и мирис на алкохол.

– Къде беше? – попитах тихо.

– При Пешо… Пихме… Не можех да дишам тук.

– Защо? Какво ти пречи?

– Всичко! Ти… Децата… Майка ми… Животът ми! – извика той и удари по масата.

Коко и Лили се скриха зад мен. Сърцето ми се разби на хиляди парчета.

Вечерта седнах сама на балкона с чаша чай. Гледах светлините на града и си мислех: кога загубихме себе си? Кога любовта ни стана бреме?

На следващия ден заведох близнаците в парка. Седнах на пейка до една непозната жена. Разказах ѝ всичко – за Мартин, за госпожа Елена, за самотата ми.

– Не си сама – каза тя тихо. – Всички ние минаваме през това. Важно е да не забравяш коя си ти.

Върнах се у дома с нова решимост. Тази вечер казах на Мартин:

– Или ще опитаме да спасим брака си заедно – с помощ или разговори – или ще си тръгна.

Той ме погледна дълго. За първи път от месеци видях сълзи в очите му.

– Не знам дали мога… Но ще опитам – прошепна той.

Днес още сме заедно, но нищо не е същото. Всеки ден е борба – със страховете ни, с миналото ни, със себе си.

Понякога се питам: заслужава ли си да се бориш за любовта, когато всичко около теб крещи да се предадеш? Или истинската сила е в това да започнеш отначало?