„Защо не се връщаш у дома, сине?” – Изповедта на една българска майка

– Защо не се връщаш у дома, сине? – думите ми увиснаха във въздуха, докато държах телефона в ръка, а отсреща цареше тягостно мълчание. Вече трети месец не бях виждала Петър. Сърцето ми се свиваше всеки път, когато минавах покрай празната му стая, където още стоеше детското му легло, а по стените висяха снимки от абитуриентския му бал.

– Мамо, не е подходящ момент… – прошепна той най-накрая, гласът му беше чужд, далечен.

– Какво значи „не е подходящ момент”? Ти си ми син! – не издържах и гласът ми се пречупи.

– Моля те, не започвай пак… – въздъхна Петър. – Мария не иска да се караме. По-добре е така.

Затворих телефона с треперещи ръце. Сълзите ми се стичаха по бузите, а в гърдите ми се надигаше гняв и безсилие. Какво направих толкова лошо, че детето ми избра да ме изтрие от живота си? Къде сбърках като майка?

Всичко започна преди година, когато Петър доведе Мария у дома. Красива, умна, но студена като зимен вятър. Още от първия ден усещах напрежение – тя не харесваше начина, по който подреждам масата, не одобряваше традициите ни. На Бъдни вечер отказа да яде постната баница, защото „не била здравословна”. Петър се опитваше да балансира между нас, но с времето започна да се отдалечава.

Една вечер, докато приготвях мусака за вечеря, чух как Мария му шепне в коридора:

– Не мога повече тук. Майка ти постоянно ме гледа накриво. Чувствам се като натрапница.

– Моля те, опитай се да я разбереш… – отвърна Петър тихо.

– Не! Или ще заживеем сами, или…

В този момент разбрах – губя сина си. След няколко седмици те се изнесоха в малък апартамент в Люлин. Оттогава виждах Петър все по-рядко. Понякога идваше за по десет минути, носеше ми лекарства или храна и бързаше да си тръгне. Мария никога не го придружаваше.

Съседките започнаха да шушукат:

– Видя ли го твоя Петър? Откакто се ожени за онази, все едно не съществуваш за него!

– Така е сега с младите – намеси се леля Сийка от третия етаж. – Жените ги командват!

Срам ме беше да призная колко ме боли. Всяка вечер седях сама на кухненската маса и гледах старите снимки – първата му крачка, първият учебен ден, абитуриентската вечер… Спомнях си как го държах за ръка в болницата, когато беше болен от бронхит. Как му пеех приспивни песни и му обещавах, че винаги ще съм до него.

Една неделя реших да отида до тях. Купих домашна баница и бурканче сладко от смокини – знаех, че това са любимите му лакомства. Звъннах на вратата с трепетно сърце. Мария отвори и ме изгледа студено:

– Не сме ви очаквали.

– Донесох малко баница… – опитах се да се усмихна.

– Не ядем такива неща у дома. Петър има работа.

Петър се появи зад гърба ѝ, погледна ме виновно и прошепна:

– Мамо, друг път ще се видим…

Върнах се у дома със свито сърце. Седнах на леглото му и заплаках като дете. Чувствах се ненужна, излишна в собствения си живот.

Минаха месеци. Рожденият ми ден дойде и отмина без обаждане от Петър. На Великден изпратих съобщение: „Честит празник, сине! Обичам те.” Отговор така и не получих.

Започнах да се обвинявам – може би бях твърде строга с Мария? Може би трябваше да приема промените по-лесно? Или просто времената са други и майките вече нямат място в живота на порасналите си деца?

Една вечер чух по новините за катастрофа в Люлин. Сърцето ми спря – веднага звъннах на Петър. Този път той вдигна веднага:

– Добре съм, мамо. Всичко е наред.

– Моля те… само ми кажи, че си щастлив…

Той замълча за миг:

– Щастлив съм… но ми липсваш.

Тези думи бяха като балсам за раната ми. За първи път от месеци усетих надежда.

Сега седя сама в тъмната стая и си мисля: Дали някога ще намерим пътя обратно един към друг? Дали майчината любов може да преодолее всичко? Кажете ми – къде сбърках и има ли още надежда за нашето семейство?