Защо влезе в апартамента ми, когато ме нямаше? – Тайните и предателствата на едно българско семейство
– Защо влезе в апартамента ми, когато ме нямаше? – гласът на сина ми, Борис, беше студен като зимна утрин в София. Стоеше срещу мен, с ръце скръстени на гърдите, а очите му – някога топли и доверчиви – сега бяха ледени и непроницаеми.
Сърцето ми се сви. Не очаквах да се прибере толкова рано. Не очаквах и този въпрос. Бях дошла само да оставя бурканите със сладко от смокини, които правя всяка есен, откакто се помня. Ключът – неговият резервен ключ – стоеше в портмонето ми от години. Никога не съм го използвала без нужда. Но този път… този път нещо ме подтикна.
– Борисе, аз… само исках да оставя сладкото. Не исках да те притеснявам – прошепнах, усещайки как гласът ми трепери.
– Това не е оправдание! – прекъсна ме той. – Това е моят дом! Имам право на лично пространство! Ти… ти нямаш право да влизаш тук, когато си поискаш!
В този момент сякаш цялата тежест на годините между нас се стовари върху раменете ми. Виждах пред себе си не малкото момче с ожулени колене, което тичаше към мен за утеха, а мъж, който беше издигнал стена между нас.
– Борисе, аз съм ти майка…
– Именно! – гласът му беше остър като нож. – Майка ми си, но това не ти дава право да контролираш живота ми! Винаги си мислела, че знаеш кое е най-добре за мен. Винаги си ровила из нещата ми, четяла си дневниците ми като бях тийнейджър… Дори когато заминах за университета във Варна, пак звънеше по десет пъти на ден!
Сълзите напираха в очите ми. Не исках да плача пред него. Не исках да изглеждам слаба. Но думите му ме боляха повече от всичко.
– Аз… просто се тревожа за теб. Ти си всичко, което имам…
Той се засмя горчиво.
– Всичко, което имаш? А татко? А сестра ми? Или те вече не са важни?
Замълчах. Истината беше, че след развода с баща му и след като сестра му замина за Германия, Борис беше останал единствената ми опора. Може би наистина прекалявам понякога. Може би…
– Знаеш ли какво намерих днес? – попита той внезапно и извади от чекмеджето си една стара снимка. На нея бяхме четиримата – аз, Борис, сестра му Мария и баща им – на морето в Созопол. Усмихнати, щастливи… преди всичко да се разпадне.
– Помниш ли този ден? – гласът му омекна за миг.
– Помня… – прошепнах. – Беше последното ни лято заедно.
– Тогава защо всичко трябваше да се промени? Защо трябваше да излъжеш татко за онова писмо? Защо трябваше да крием от Мария истината за заминаването ѝ?
Погледнах го с ужас. Не знаех, че знае. Не знаех, че е разбрал за всички онези малки и големи лъжи, с които се опитвах да пазя семейството ни цяло.
– Аз… исках само да ви предпазя. Да ви спестя болката…
– Болката? – повтори той с горчивина. – Болката не се спестява с лъжи! Тя само се натрупва и един ден избухва! Както днес.
Седнах на дивана, ръцете ми трепереха. Спомних си всички онези нощи, когато Борис беше малък и болен, а аз стоях до леглото му с часове. Всички онези сутрини, когато Мария плачеше заради момче в училище и аз я прегръщах силно. Всички онези години, когато се опитвах да бъда перфектната майка… а може би съм била просто контролираща и обсебваща.
– Мамо… – Борис седна до мен. За първи път от години усетих топлина в гласа му. – Аз те обичам. Но трябва да разбереш – аз вече не съм дете. Имам нужда от свобода. Имам нужда да правя грешки сам.
Погледнах го през сълзи.
– А ако те заболи? Ако паднеш?
Той се усмихна тъжно.
– Ще стана сам. Но ще знам, че ако имам нужда от теб… ще дойда при теб. Не ти при мен.
В този момент осъзнах колко много съм го задушавала с любовта си. Колко много съм се страхувала да го пусна да лети самостоятелно. Колко много съм се опитвала да задържа семейството ни цяло чрез контрол и тайни… а всъщност съм го разбивала още повече.
Оставих ключа на масата.
– Прости ми, Борисе. Ще се науча да те пускам.
Той ме прегърна силно.
Сега стоя сама вкъщи и гледам бурканите със сладко от смокини. Чудя се: Кога любовта се превръща в окови? И може ли едно семейство да бъде истински цяло без доверие?