Завещанието на свекърва ми: Истината, която разруши семейството ни

– Не може да е истина! – гласът на мъжа ми, Иван, отекна в малката ни кухня, докато държеше в ръцете си пожълтелия лист хартия. Очите му бяха пълни с недоумение и болка. Аз стоях срещу него, стиснала чашата си с чай, а децата ни – Мария и Петър – се споглеждаха уплашено от прага.

Беше вторник вечер, валеше проливен дъжд, а адвокатът на свекърва ми току-що си беше тръгнал. Донесе ни завещанието ѝ – документ, който щеше да промени живота ни завинаги. Свекърва ми, баба Катя, беше починала преди месец. Всички очаквахме, че ще остави апартамента в центъра на София и вилата в Банкя на Иван и децата ни. Вместо това, всичко беше завещано на някакъв човек на име Георги Димитров – име, което не означаваше нищо за нас.

– Мамо, какво ще стане сега? – прошепна Мария, а аз я прегърнах силно.

– Ще се оправим, миличка – излъгах я, макар че самата аз не вярвах в думите си.

Иван седна тежко на стола и зарови лице в ръцете си. Винаги беше бил силен, но сега изглеждаше пречупен. В този момент усетих как гневът и отчаянието се борят в мен. Как можеше Катя да направи това? След всичко, което преживяхме заедно – след всички празници, след като ѝ гледах децата, когато беше болна…

На следващия ден Иван не отиде на работа. Седеше мълчаливо в хола и гледаше през прозореца. Аз се опитвах да поддържам някакъв ред у дома, но напрежението беше осезаемо. Дори децата усещаха промяната – Мария не искаше да ходи на училище, а Петър се затвори в стаята си.

Вечерта Иван проговори:

– Трябва да разберем кой е този Георги Димитров. Не мога да повярвам, че майка ми би направила нещо такова без причина.

Започнахме да ровим из старите албуми и документи на Катя. Намерихме снимки от младостта ѝ – усмихната до непознати хора, някои от които приличаха на Георги от личната карта, която адвокатът ни показа. Оказа се, че Георги е син на най-добрата ѝ приятелка от детството – жена, която Катя беше спасявала по време на тежките години след промените през 90-те.

– Може би е обещала нещо… – прошепнах аз.

– Но ние сме ѝ семейство! – избухна Иван. – Как може да предпочете чужд човек пред собствения си син и внуци?

В следващите дни отношенията ни се обтегнаха още повече. Иван започна да се прибира късно, избягваше разговорите с мен и децата. Аз се чувствах предадена не само от Катя, но и от него – сякаш вината за всичко беше моя.

Една вечер, докато оправях леглото на Мария, тя ме попита:

– Мамо, ти обичаше ли баба?

Сълзите напълниха очите ми.

– Обичах я… но сега не знам какво да мисля.

Дните минаваха бавно. Слуховете в блока се разпространиха бързо – всички знаеха за завещанието. Съседката леля Станка ме срещна на стълбите:

– Много жалко за вас… Но знаеш ли, Катя винаги беше особена жена. Може би има причина за всичко това.

Започнах да се чудя дали не сме пропуснали нещо важно. Дали Катя не е искала да ни предпази от нещо? Или просто е искала да изпълни стар дълг?

Един ден Иван се прибра по-рано от обикновено. Беше говорил с Георги Димитров. Оказа се, че той е живял трудно – майка му е починала млада, а Катя го е подкрепяла през годините като собствен син.

– Може би тя го е чувствала като част от семейството… – каза Иван тихо.

Погледнах го и усетих как болката започва да отстъпва място на разбиране. Може би Катя е имала своите причини. Може би семейството не винаги е само кръвта.

В крайна сметка останахме без наследство, но спечелихме нещо по-важно – истината за миналото и възможността да простим. Децата ни научиха ценен урок за прошката и приемането.

Сега често се питам: ако парите могат да разделят едно семейство толкова лесно, струват ли си изобщо? А вие как бихте постъпили на мое място?