Живот до свекървата: Как един апартамент в Люлин едва не разруши семейството ми

„Пак ли ще закъснееш, Мариела?“, гласът на свекърва ми, госпожа Стоянова, пронизваше стената между нашите апартаменти така, както нож реже мек хляб. Не бях още отключила вратата, а вече усещах как напрежението се настанява в гърдите ми. Беше вторник вечер, а аз се прибирах след дълъг работен ден в офиса на бул. „Тодор Александров“. В ръцете ми тежеше торба с покупки, а в сърцето – още по-тежка умора.

„Не съм закъсняла, просто имах работа“, отвърнах тихо, но знаех, че тя ще чуе. В панелката в Люлин стените са тънки, а слухът на свекърва ми – още по-остър. Съпругът ми, Ивайло, беше вече вкъщи. Седеше на масата и гледаше новините с безразличие, което ме побъркваше. „Майка ти пак ли е тук?“, прошепнах. Той само сви рамене.

Откакто се преместихме в апартамента до неговите родители – уж временно, докато съберем пари за собствено жилище – животът ми се превърна в непрестанна битка за лично пространство. Свекърва ми имаше ключ и навик да влиза без предупреждение. „Дойдох да ти покажа как се прави истинска мусака!“, казваше тя с усмивка, която не стигаше до очите ѝ. А аз стисках зъби и броях до десет.

Първите месеци се опитвах да бъда учтива. „Благодаря, госпожо Стоянова, ще се справя сама.“ Но тя настояваше: „Мариела, ти си млада, не знаеш още как се гледа дом и мъж.“ Понякога идваше сутрин рано – „Да видя дали сте станали навреме за работа“ – друг път вечер, „да проверя дали Ивайло е вечерял добре“.

С времето започнаха дребните подмятания: „Майка ти не те е научила на нищо“, „Жената трябва да е тиха и покорна“, „Ивайло заслужава повече внимание“. Веднъж я чух да казва на съседката: „Горкият ми син, какво ли изтърпява с тази жена!“

Ивайло мълчеше. Когато го помолих да поговори с майка си, той само въздъхна: „Тя е възрастна, не ѝ обръщай внимание.“ Но аз не можех да не обръщам внимание – всеки ден усещах как любовта ни се пропуква под натиска на чуждото мнение.

Една вечер се прибрах по-рано и заварих свекърва ми да рови из шкафовете ни. „Търся ти подправките, че не знаеш къде са!“, каза тя с престорена загриженост. Почувствах се като гостенка в собствения си дом.

Започнах да избягвам дома си. Оставах по-дълго на работа, срещах се с приятелки в парка „Западен парк“, само и само да не се прибирам навреме. Но това не решаваше проблема – напротив, свекърва ми започна да настройва Ивайло срещу мен: „Мариела сигурно има друг!“, „Тя не мисли за семейството!“

Една неделя сутрин избухнах. „Стига! Това е моят дом! Нямаш право да влизаш без покана!“, извиках пред всички – Ивайло, свекърва ми и дори свекър ми, който обикновено стоеше настрана. В очите на свекърва ми проблесна гняв: „Ти ли ще ми казваш какво да правя? Това е апартаментът на сина ми!“

Ивайло стоеше между нас като малко дете, разкъсван между две жени. „Моля ви, не се карайте…“, прошепна той. Но вече беше късно – думите бяха изречени, границата прекрачена.

Последваха седмици на студенина. Свекърва ми спря да говори с мен, но не спря да манипулира Ивайло. Виждах как той се отдалечава – все по-често излизаше с приятели или оставаше до късно на работа.

Една вечер го попитах: „Обичаш ли ме още? Или вече си избрал страната на майка си?“ Той замълча дълго. „Не знам… Всичко стана толкова сложно.“

Тогава взех решение – трябваше да избера себе си. Намерих обява за малък двустаен апартамент под наем в Младост. Събрах багажа си и му казах: „Или идваш с мен, или оставам сама.“

Ивайло дойде след два дни – объркан, но решен. Свекърва му плака и го проклинаше: „Ще видиш ти какво е жена без семейство!“ Но аз знаех – ако остана още ден там, ще изгубя себе си завинаги.

Днес живеем сами. Не е лесно – Ивайло още носи вината заради майка си, а аз понякога се питам дали направих правилния избор. Но поне имам тишина и пространство да бъда себе си.

Понякога вечер сядам до прозореца и се питам: Колко жени още живеят в сянката на чужди очаквания? Колко от нас ще намерят сили да кажат „стига“? Ще се радвам да чуя вашите истории.