„Той може да има много съпруги, но само една майка“: Тя се скара на снаха си

Емилия бързаше през коридорите на местния супермаркет, умът ѝ беше зает с дългия списък с хранителни стоки, които трябваше да купи. Съпругът ѝ, Мартин, я беше помолил да вземе няколко допълнителни неща за майка му, която щеше да дойде на вечеря тази вечер. Емилия въздъхна, усещайки тежестта на безкрайните отговорности върху раменете си.

Когато зави в секцията с плодове и зеленчуци, случайно изпусна списъка си за пазаруване. Преди да успее да се наведе и да го вземе, един млад мъж го подаде на нея. Погледите им се срещнаха за кратък момент и Емилия почувства странно усещане за познатост.

„Благодаря,“ каза тя, усмихвайки се учтиво, преди бързо да се отправи към млечния отдел. Нямаше време за разсейвания; имаше твърде много работа.

Междувременно Мартин беше у дома, подготвяйки се за посещението на майка си. Той знаеше колко много майка му, Лидия, не харесваше Емилия. Лидия винаги беше прекалено защитническа към Мартин и никога не пропускаше възможност да критикува готварските умения на Емилия, домакинството или родителските ѝ умения.

Когато Емилия най-накрая се върна у дома с покупките, беше посрещната от гледката на Лидия, седяща на кухненската маса с кръстосани ръце и неодобрителен поглед.

„Закъсняваш,“ изсъска Лидия. „Вечерята трябваше вече да е готова.“

Емилия прехапа езика си и започна да разопакова покупките. Знаеше по-добре от това да спори с Лидия; това само щеше да влоши нещата.

С напредването на вечерта напрежението в къщата ставаше все по-голямо. Лидия намираше недостатъци във всичко, което Емилия правеше – от начина, по който нарязваше зеленчуците до начина, по който подреждаше масата. Мартин се опитваше да посредничи, но усилията му бяха напразни.

След вечерята, докато Емилия почистваше в кухнята, тя чу разгорещен разговор между Мартин и майка му в хола.

„Мартин, заслужаваш по-добро от това,“ каза Лидия. „Тя не те оценява. Не се грижи за теб така, както аз бих го направила.“

„Мамо, моля те,“ отвърна Мартин с напрегнат глас. „Емилия е моята съпруга. Обичам я.“

Лидия изсумтя. „Любов? Това ли наричаш любов? Тя дори не може да приготви прилична вечеря.“

Емилия почувства как буца се образува в гърлото ѝ. Винаги е знаела, че Лидия не я харесва, но да го чуе толкова откровено беше болезнено.

На следващата сутрин Емилия стана рано, за да приготви закуска за Мартин и двете им деца. Докато подреждаше масата, Лидия влезе в кухнята.

„Емилия,“ каза Лидия студено, „трябва да поговорим.“

Емилия се подготви за още един кръг критики.

„Мартин може да има много съпруги,“ продължи Лидия, „но той има само една майка. И няма да стоя безучастно и да гледам как ти разваляш живота му.“

Емилия почувства как сълзи напират в очите ѝ. Беше се опитала толкова много да бъде добра съпруга и майка, но нищо от това, което правеше, никога не беше достатъчно добро за Лидия.

„Може би си права,“ каза тихо Емилия. „Може би не съм достатъчно добра за Мартин.“

Изражението на Лидия омекна за момент, но после бързо възвърна самообладанието си.

„Поне разбираш,“ каза тя. „Сега направи нещо по въпроса.“

Емилия прекара останалата част от деня в замаяност, преминавайки през ежедневните си задължения, но чувствайки се напълно откъсната от всичко около себе си. Знаеше, че нещо трябва да се промени, но не знаеше какво да направи.

Тази вечер, след като сложи децата да спят, Емилия седна с Мартин в хола.

„Мартин,“ започна тя колебливо, „не мисля, че мога повече.“

Мартин я погледна шокирано. „Какво имаш предвид?“

„Имам предвид нас,“ каза Емилия с треперещ глас. „Майка ти е права. Не съм достатъчно добра за теб.“

Мартин протегна ръка и хвана нейната. „Емилия, не казвай това. Обичам те.“

„Но това не е достатъчно,“ отвърна Емилия. „Не мога повече да живея така, постоянно чувствайки се като че ли те провалям и майка ти.“

Очите на Мартин се напълниха със сълзи. „Моля те, не ме оставяй,“ прошепна той.

Емилия поклати глава. „Съжалявам, Мартин. Просто не мога повече.“

Докато Емилия събираше багажа си и напускаше тази нощ, тя почувства странно усещане за облекчение смесено с огромна тъга. Не знаеше какво я очаква в бъдеще, но знаеше, че не може повече да живее в ситуация, в която постоянно я карат да се чувства недостатъчна.

Докато караше далеч от къщата, която някога беше нейният дом, Емилия не можеше да не се чуди дали е взела правилното решение. Само времето ще покаже.