„Съседката, която винаги чукаше за лакомства“
Емилия винаги е мечтала да живее в сърцето на града. Шумът и суетата, живата енергия и удобството да има всичко на една ръка разстояние бяха част от привлекателността. Така че, когато най-накрая намери уютен апартамент в очарователна стара сграда, беше възхитена. Малко знаеше, че новият й дом ще дойде с неочаквано предизвикателство: госпожа Тодорова, съседката от другата страна на коридора.
Госпожа Тодорова беше възрастна жена с влечение към сладкото. Тя се представи на Емилия още в първия ден, като донесе чиния с домашно приготвени сладкиши като жест на добре дошли. Емилия, трогната от добротата, отвърна с някои от своите собствени печива. Изглеждаше като начало на приятелски съседски отношения.
Обаче, с времето посещенията на госпожа Тодорова станаха по-чести. Тя чукаше на вратата на Емилия в странни часове, винаги с желание за сладко и молба за лакомства. В началото Емилия нямаше нищо против. Тя обичаше да пече и беше щастлива да споделя с някой, който оценяваше усилията й.
Но скоро исканията станаха по-настоятелни. Госпожа Тодорова се появяваше почти ежедневно, понякога дори два пъти на ден, искайки бисквити, торти или каквото и да било сладко удоволствие, което Емилия може да има под ръка. Първоначалната щедрост на Емилия започна да намалява, когато осъзна колко много от времето и ресурсите й се изразходват за тези посещения.
Емилия се опита да постави граници внимателно. Обясни на госпожа Тодорова, че не винаги може да има готови лакомства и че бюджетът й е ограничен. Но госпожа Тодорова изглеждаше невъзмутима от тези обяснения, често отговаряйки с истории за собствените си финансови трудности и колко много очаква с нетърпение печивата на Емилия като малка радост в живота си.
Чувствайки се уловена между желанието си да бъде добра и нуждата си да управлява собствения си живот, Емилия започна да избягва да бъде вкъщи по време, когато госпожа Тодорова вероятно ще чука. Чувстваше се виновна за това, но не знаеше как иначе да се справи със ситуацията без да обиди.
Ситуацията достигна критична точка една вечер, когато Емилия се върна у дома след дълъг работен ден и намери госпожа Тодорова да я чака пред вратата й. Изтощена и разочарована, Емилия най-накрая каза на госпожа Тодорова, че не може да продължи да предоставя лакомства толкова често. Лицето на госпожа Тодорова помръкна и тя си тръгна без да каже нито дума.
През следващите дни Емилия забеляза, че госпожа Тодорова вече не чука на вратата й. Мълчанието беше както облекчение, така и източник на вина за Емилия. Липсваше й компанията, но знаеше, че не може да поддържа едностранните отношения.
С времето Емилия понякога виждаше госпожа Тодорова в коридора или при пощенските кутии. Разменяха си учтиви кимвания, но нищо повече. Топлината, която някога беше там, беше изчезнала, заменена от неловка дистанция.
Емилия научи труден урок за границите и важността на това да казваш „не“, когато е необходимо. Въпреки че й се искаше нещата да бяха завършили по различен начин, тя знаеше, че е направила това, което е най-добро за собственото й благополучие.